Брайан Хейг - Частен сектор

Освен това исках да поразмишлявам за Джейсън Морис и неговите проблеми. Или по-точно за моите проблеми, свързани с неговите. Първо, той беше богат и можеше да изчука почти всяка мацка в Холивуд — внушителен списък от житейски блага, с каквито за жалост не разполагах. Добре де, животът не е честен, горе главата, Дръмънд. Списание „Форбс“ наскоро бе оценило състоянието му на четири милиарда и като надничам дълбоко в душата си, откровено признавам, че щом човек е натрупал такава камара презрени пари, заслужава званието „герой на капиталистическия труд“ и може да си позволи две-три авантюри или някой и друг дворец. А за благото на работниците си аз също бих извършил върховната саможертва да изтърпя уикенд на екзотичен остров заедно със стройна кинозвезда по бикини. Благородството задължава, нали така?

Добре де, да загърбим парите. Иначе той изглеждаше съвсем земен и непретенциозен човек, ако съдя по реакцията му на шегата за богатството, а ако вие държите да взимате тия неща на сериозно — като Сали, която се гърчеше от незадоволени амбиции на съседната седалка — ваша си работа. Той обаче не ги взимаше чак толкова на сериозно. На Уолстрийт напоследък е много популярна една лепенка за коли с лозунга: „Който умре с най-много играчки, печели“. Нищо подобно — според безсмъртните думи на Наполеон Бонапарт, печели, който има повече батальони. Добре би било мръсните капиталисти да запомнят това.

Що се отнася до Наш, наистина би било ненадминат връх на корпоративната глупост да наемеш бивш военен министър, за да получиш поръчка от министерството. Всички очакват точно това. Нали? Враждебно настроените критици биха изтъкнали, че ще го използваш именно защото глупостта е най-добрата маскировка. Хората обаче рядко са чак толкова хитроумни.

И накрая трябваше да поразмисля над тънкия лед на етиката, по който стъпвах сред цялата тази каша. Американската адвокатска асоциация би ми теглила голям пердах за подобно признание, но аз изпитвам простодушна потребност от морална яснота. Това ми допада в наказателното право — адвокатите навлизат в мелето, след като е извършено престъпление, когато спорим само по въпроса кой ще грабне окончателната победа. В корпоративното право, ако клиентът реши да прескочи чертата между законното и не съвсем законното, можеш да се окажеш вързан за него. Учебниците наричат това съучастие и подпомагане на престъпление. Отгоре на всичко цялата работа е в административната област, където законите са размити и неясни, а въпросът се свежда до борба между алчни копелета за няколко долара в повече.

Е, къде беше моралната яснота в случая с Джейсън? Съществуваше ли изобщо? След няколко минути жонглиране с пословичните „за“ и „против“ стигнах до извода, че „Морис Нетуъркс“ предлага необходима услуга на значително по-ниска цена от конкурентите. Ако така се спестяваше малко суха пара, за да купим например повече самолети и танкове за нашите храбри момчета и момичета на бойното поле — какво пък, както се казва, и вълкът сит, и агнето цяло. Нали?

След като изясних този въпрос, умът ми тутакси се насочи към една друга мъглява тема. Джанет ми бе позвънила тази сутрин и аз приех вечерта заедно да претърсим апартамента на Лайза. Нямах представа какво очаква да открие и дали изобщо има нещо за откриване. Тя обаче изглеждаше странно нетърпелива да отиде там — час по-скоро, — което породи в душата ми странното подозрение, че знае нещо конкретно и напълно неизвестно за мен.

Зададеш ли си този въпрос, накрая неминуемо ще се запиташ: къде и как точно Шон Дръмънд влиза в нейните планове?

Човекът, когото най-малко бях очаквал, копнял или просто желал да заваря в новия си кабинет, седеше удобно на мекия кожен диван с крака върху ниската масичка, пиеше кафе и гледаше „Съдия Джуди“ по служебния ми телевизор.

Старши следовател Даниъл Спинели вдигна очи и попита:

— Хей, как беше във Флорида?

— Горещо, скъпо и пълно с дъртаци. Какво търсиш тук?

Той изключи телевизора и плъзна поглед наоколо.

— Хубаво местенце, нали?

— Всъщност мястото е гадно. Но мебелите си ги бива.

— Ама те глезят — думи нямам.

— Нали съм най-добрият. Заслужавам го.

Той се изсмя.

— Как ще се прибереш у дома, като свърши всичко?

Идеите на Спинели за любезен разговор явно почваха да се изчерпват. Отвърнах му:

— Сигурен съм, че попитах какво търсиш тук.

Той сви рамене и остави кафето.

— Чувал ли си за Джулия Кътбърт?