Брайан Хейг - Частен сектор

— Никога.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Той стана, пристъпи към прозореца и подхвърли:

— Хубава гледка, нали?

— Страхотна. Между другото, ако се наложи пак да попитам какво търсиш тук, ще го сторя с ритник по задника ти.

Той продължи да зяпа през прозореца.

— Тялото на мис Джулия Кътбърт бе открито тази сутрин в апартамента й от полицията в Александрия. Изнасилена, ограбена и убита.

— Не бях аз. Имам свидетели.

Той се обърна към мен.

— Жертвата е на двайсет и осем години, неомъжена, счетоводителка от „Джонсън енд Сматърс“, някаква голяма счетоводна фирма в столицата. Преживяла е грозен и много дълъг час, преди да й строшат врата.

— Да й строшат… Накъде беше извита главата?

— Също като на Мороу.

— И си дошъл да ме питаш дали е имало някаква връзка между нея и Лайза?

— Имаше ли?

— Нямам представа.

Той се позамисли, сетне каза:

— Две жени приблизително на една възраст, неомъжени професионалистки, красиви. Еднакъв портрет на жертвите… еднаква смърт…

— Ами изнасилването?

— Да. Замислих се по въпроса. Какво ще речеш за такъв сценарий? Убиецът изчаква Мороу на паркинга, опитва се да я натъпче в колата, тя оказва съпротива, заплашва да го издаде и той решава, че е твърде опасна.

Кимнах, но не казах нищо. Спинели играеше номера и ми досаждаше. Така или иначе, всички в ОКР са коварни копелета. За някои това е част от професията, нещо като работно облекло и ако ги налееш с повечко бири, може дори да признаят, че го смятат за неприятно. Спинели беше от другата категория. Освен това изненадващата новина донякъде ме потресе и в емоционално отношение се нуждаех от мъничко време, за да я преглътна, а в интелектуално — да наместя смъртта на Лайза в новата рамка и перспектива. Бях си представял множество варианти и евентуални мотиви — начело с отмъщение, кражба и ревност, — но в нито един от тях нямаше място за напълно непознат извършител. Просто не допусках, че тя се е оказала случайно номерче, изтеглено напосоки от някакъв маниак.

Начинът, по който беше загинала обаче, съвпадаше с оскъдните ми познания за серийните убийци, които обикновено подбират непознати жертви и превръщат цялата идея за убийството в нещо ритуално, лично и дори лишено от логика. Освен това Лайза се отличаваше с извънредно привлекателна външност и колкото повече разсъждавах, толкова по-логичен ми се струваше такъв вариант. Тя беше жива мишена за серийните убийци и странните им прищявки — привлекателни неомъжени жени, които пътуват сами, живеят сами, пазаруват сами и всичко това крие риска да бъдат изнасилени и да умрат сами.

— Добре, схващам — признах аз. — Но версията ти се нуждае от фина настройка.

— Как така?

— Ти не познаваше жертвата. Аз я познавах. Лайза беше шампионка по бягане. Освен това беше умна и предпазлива, не би се оставила да я изненадат. Как се е приближил? Защо не е избягала?

— Вярвала му е — предположи Спинели.

Двамата се замислихме.

— Може да е бил в униформа — подхвърлих аз.

— Може би.

Е, навярно и двамата не искахме да очертаем следващата грозна крачка в тази насока. Военната униформа, особено офицерската, вдъхва доверие и респект. Самите офицери, между които беше и Лайза, я възприемат като символ на другарство и братство. Дори и цивилните като Джулия Кътбърт я смятат за знак на доблест, здрав разум и професионализъм. Но което е вярно за военната униформа, важи в различна степен и за другите униформи, включително тия на полицаите, куриерите от „Федеръл Експрес“ и боклукчиите. Униформата означава членство в организация, което пък говори за подбор и проучване и всичко това вдъхва доверие или поне чувство за нещо познато.

— Разговаря ли вече със сестра й? — попитах аз.

— Каня се — отвърна той. — Чудех се дали знаеш как да я намеря.

Погледнах часовника си.

— Имам среща с нея след трийсет минути. Ела, ако искаш.

Предложих само от чиста учтивост. Но гадното копеле се хвана за думата. Пътувахме в мълчание, защото единственият въпрос, който ми хрумваше, беше как е успял да стане такова говедо. А ако го попитах, можеше и да отговори.

Джанет чакаше пред хотела — съобразителност, която оцених високо, тъй като ми спести шест долара за паркиране. Вярно, работех в богата фирма, карах скъпа кола и дори се обличах като богаташ, но всичко това беше само празна хартийка без бонбон.

От казаното можете да се досетите, че бях решил да остана още малко при главорезите от „Кълпър, Хъч енд Уестин“. Исках да издиря убиеца на Лайза, а ако ме изхвърлеха за лошо поведение, Клапър щеше да ми подбере гадна работа на гадно място — две благини, от които армията не изпитва недостиг. Колкото до фирмата, едва ли работата по две-три жалби щеше да ми отнеме чак толкова много време, пък и, тъй или иначе, Бари и Сали щяха да се борят със зъби и нокти кой да реши проблема на Джейсън и да спечели битката за заслуги, повишение и дял от годишните приходи. А срамежливият Шон можеше тихомълком да се влачи след тях чак до финала.