Брайан Хейг - Частен сектор

— Доверих ти се.

— А аз ти правя голяма услуга, като не се обръщам към съда.

— Не съм сигурен — възрази той. — Виждаш ми се напълно здрав.

— Вътрешните увреждания са коварна работа, Джейсън. Всъщност съм пълна развалина, жив труп, съсипан и докаран до смъртно легло.

Джейсън не отговори, само очите му се присвиха. Бих го приел за гняв или раздразнение, но по-скоро беше отчаяние. Джесика явно го бе убедила да направи един последен опит. В кабинета сто на сто имаше скрита звукозаписна техника и сценката се разиграваше именно заради нея. Ако признаех, ако дори намекнех, че изнудвам компанията или преувеличавам страданията си, губех основанията за граждански иск, а заедно с тях и заплахата всичко да се разчуе. Да не говорим, че ония седемдесет милиона щяха да се върнат на топло в касичката на Джейсън.

Надрасках името си върху три екземпляра от споразумението, после ги бутнах към Джейсън. Той също подписа.

Накрая подписаха нашите адвокати и Джесика подпечата документа с печат, официално заверен от щатските власти.

— Мисля, че ни се полага по един екземпляр — казах аз.

Джесика ми го метна през масата.

Преди да излезем, не пропуснах да кажа:

— Благодаря.

Второто действие от сценката се разигра на осмия етаж на „Кълпър, Уестин енд Хъч“. Когато влязох, Елизабет вдигна глава с жизнерадостна усмивка.

— Добро утро, господин майор. Вярно ли чух, че се връщате на работа?

— Работа ли? Олеле… май съм сбъркал мястото.

Тя се разсмя.

— Коридорите бръмчат от слухове. Лично аз ви стисках палци.

— Благодаря.

— Щеше да бъде ужасно скучно без вас.

Подпрях се на бюрото й.

— Минаха тия времена. Поумнях. Вече съм превъзпитан и чист, поредната безжизнена фигура със сив костюм. — Помълчах, сетне попитах: — Би ли ми дала ключа за деветия етаж? Трябва да разменя две думи с твоя тъп и дебелогъз началник.

Тя ми подхвърли ключа и пак се разсмя.

— Само така!

Вдигнах поглед към камерата и се изплезих.

Елизабет се разкикоти.

След малко натиснах бутона до вратата на Хал. Чу се бръмчене, влязох и заварих двама нещастници с рибешки физиономии да седят зад бюрата, забили носове в мониторите на компютрите.

— Аз съм майор Дръмънд. Идвам за среща с Великия Хал — обясних аз.

— Вътре е — отговори единият.

Той натисна бутона и аз отворих вратата на Хал. Мериуедър седеше зад бюрото си и тракаше по клавиатурата. Надигна глава.

— О… пак ти.

— Рекох си да намина и да ти кажа, че не се сърдя.

— Да го духаш.

— Взе ми думите от устата. — Разменихме си кратки, но многозначителни погледи, пълни с взаимна омраза. — Сай каза ли ти, че пак съм във фирмата?

— Каза ми.

— Че всички обвинения са оттеглени?

— Чух.

— Че ми е разрешено да скитам на воля по коридорите, да включвам компютри и тъй нататък?

— Чух. И ще те държа под око, Дръмънд.

Аз пък ще държа теб под око. Подпрях се на бюрото му.

— Хал, отдавна се канех да те питам нещо. Помниш ли приятелката ми Лайза Мороу?

— И какво?

— Ами… имам една много смахната теория, че… Всъщност няма значение. Сигурно не те интересува.

— Какви ги дрънкаш?

— Е, добре. Знам, че ще ти прозвучи странно, дори безумно, но слушай сега. Мисля, че убийството е свързано с работата й тук.

— Ти си се побъркал. Слушай новините. Серийният убиец й видя сметката.

Приведох се по-наблизо.

— Разбираш ли, Хал, мисля си, че серийният убиец е фалшив. Всъщност е наемник, пратен да очисти Лайза.

Той ме погледна право в очите.

— Нямам представа за какво говориш.

— Тъй ли?

— Дори не я познавах — настоя той, но свинските му очички станаха малко по-свински.

— Тя обаче те е познавала.

— Фирмата е голяма, Дръмънд. Обвиняваш ли ме в нещо?

— Ей, Хал — изсмях се аз, — не искаш да си побъбрим приятелски.

— Мислиш се за голям умник, а?

— Тежко бреме е да имаш коефициент на интелигентност над двеста. Личи ли ми?

— Свърши ли, Дръмънд.

— Определено още не съм свършил с теб.

Докато излизах, усещах как пронизва с поглед гърба ми. В приемната онези двама продължаваха да се блещят срещу мониторите.

Взех си чаша кафе и се върнах в луксозния кабинет. Тъкмо бях включил компютъра, когато на вратата се почука лекичко. Сали Уестин подаде глава и рече:

— Дано да не те безпокоя. Елизабет ми каза, че си пристигнал.

— Заповядай. Как си?

— Много добре. — Тя се усмихна и влезе. — Всъщност изтощена и претоварена.

— Всеки си плаща за греховете.