Брайан Хейг - Частен сектор

Тя пристъпи от крак на крак.

— Ъъъ… Бари ме помоли да намина, щом дойдеш. — Показа ми черна папка и добави: — Ревизията на „Морис Нетуъркс“… за подпис…

Прекоси кабинета и сложи папката пред мен. Разгърнах я и бръкнах в джоба си за писалка.

— Дочухме тревожни слухове — каза Сали.

— Неприлични, надявам се.

— Че ти си бил нападнал Бари, или Бари нападнал теб.

— Смехотворно. С него ще се женим. Нещо друго?

— Че си имал проблеми с ревизията.

— Пълни глупости. Беше страшно забавно. Току-що се записах на вечерни курсове по счетоводство.

— Имам предвид точността на ревизията. Сигурен ли си, че нямаш възражения?

— Ако имах, щях ли да подпиша?

Тя придърпа един стол и попита:

— Може ли?

— Заповядай.

— Благодаря. — След миг мълчание тя каза: — Слушай, Шон, мисля, че не ни потръгнаха отношенията.

Приключих с подписването и вдигнах очи. Сали изглеждаше ужасно — торбички под очите, натежали клепачи, провиснала коса. Прекомерните амбиции трудно се прикриват, дори и с грим.

— Какво те кара да смяташ така?

— Знам, че ме мислиш за досадна, задръстена и ограничена.

— Теб? — Усмихнахме се и двамата. — Знаеш ли, струва си да помислиш дали да не изскочиш гола от тортата на служебното коледно парти.

— Тогава ще ме вземат ли за съдружник? — изкиска се Сали.

— Не, но ще те канят на купони.

Тя пак стана сериозна.

— Трябват ти приятели в тази фирма. Бях небрежна. Трябваше да те наглеждам. — Тя наведе глава. — Не се справих много добре.

— Аз съм търпелив пациент. Ще се постараем и двамата.

Тя стана и взе папката.

— Наистина съм ти приятелка, Шон. Не го забравяй. Вярвай в мен. Имаш ли проблеми, обади ми се.

— Непременно. Благодаря.

Проверих си електронната поща. Имаше цял куп имейли административни глупости, резюмета на важни дела и тъй нататък. Толкова много бяха, че ми трябваха почти пет минути, за да ги изтрия. Поолекна ми. Проверих и телефонния секретар. Мина бързо, защото нямаше нито едно съобщение.

Беше късен следобед и след две нощи на крак реших, че второ действие е приключило. Изключих компютъра и си тръгнах.

В приемната Елизабет ме попита:

— Днес се измъкваме раничко, а, господин майор?

— Шшшт. — Посочих камерата на Хал и прошепнах: — Не казвай на никого.

Тя се разкиска. Подпрях се на бюрото й.

— Елизабет, откога казваш, че си на работа тук?

— Четиринайсет години.

— Харесва ли ти?

— Заплатата ми харесва.

— Добре казано. Ами… Хал? Той кога постъпи?

— Преди две-три години.

— Ясно.

— Правете като мен… с Хал, искам да кажа.

— Какво?

— Не му обръщайте внимание.

Разсмях се и тръгнах към асансьора. После ми хрумна още нещо. Обърнах се и попитах Елизабет:

— Когато дойдох, ти ли каза на Сали, че съм тук?

— Не. Трябваше ли?

— Да. Повече не пропускай да я уведомиш.

Тя пак се разсмя. Защо никой не ме взимаше на сериозно?

Паркирах в подземния гараж до хотел „Мадисън“, влязох във фоайето и тръгнах право към апартамента си на третия етаж, който по една случайност се намираше до този на Джанет, а двата съседни и отсрещният апартамент бяха пълни с тайни агенти, натоварени да се грижат за нашето здраве и благополучие. Всъщност нашият етаж приличаше на военен лагер — охранителни камери, детектори за движение и толкова експлозиви, че се молех някой да не драсне клечка кибрит.

Между другото, „Мадисън“ си го биваше за скривалище, докато хванат убиеца. Имаше пет звезди и всичкия необходим лукс — хубави стаи, разкошни ресторанти и всичко останало. Слава богу, че ФБР не командваше парада, иначе щяхме да ядем престояла пица в някоя затънтена кочина край шосе 1, а кабелът да хваща само канал „Лайфстайл“. Казвам ви, ЦРУ има съвсем друг подход към тия неща. Не е зле да си имаш засекретен бюджет — все едно Чичо Сам да ти подпише празен чек. А и културната пропаст между ФБР и ЦРУ е като разликата между хижа за поотраснали скаути и таен клуб за фенове на Макиавели. Може би затова не се обичат, не си вярват много и не си споделят нищо.

Както и да е, тъкмо си влизах в стаята, когато на вратата се почука. Беше Джанет.

— Рано се прибираш — каза тя.

— Рано пиле рано пие.

— Налей и на мен.

Послушно отидох до минибарчето и се върнах с бира за нея и уиски за мен. Тя си избра стол до прозореца. И тъй, ето ни най-сетне само двамата.

Наистина се нуждаех от едно питие.

— Как мина? — попита Джанет.

— Добре. Щастливи са, че подписах ревизията и още по-щастливи, че прекратих делото. Всъщност всичко живо ми ръкопляска, задето съм обръснал „Морис“ със седемдесет милиона. Мислят да ме направят съдружник.