Брайан Хейг - Частен сектор

Джордж Мийни беше глупак, но дори и той усети, че нещо не е наред.

Но за щастие изведнъж се възцари хаос. Домъкнаха пет сгъваеми носилки и около телата се струпаха шестима санитари плюс цяла тайфа ченгета и детективи. Някои от момчетата на Мартин рисуваха тебеширени очертания, откараха Бил на носилка с игла във вената, а един санитар се мъчеше да сложи на носилка и сприхавия Спинели. Между другото, Спинели не лъжеше — от рамото му стърчеше грамадна треска.

Точно тогава на прага изникнаха двама души със сиви костюми. Един полицай им попречи да влязат, а лейтенант Мартин се озърна към тях и изрева както си му е ред:

— Местопрестъпление, господа. Веднага си разкарайте задниците.

— Нека да влязат — каза Мийни.

Какво?

По-възрастният от двамата самоуверено се приближи до Мартин, размаха някаква служебна карта и каза:

— Може ли да си поговорим в коридора, лейтенант?

Най-много ме смущаваше, че нарочно застана така, та аз да не видя каква карта извади. Но трябва да бяха едри риби, защото Мартин сви рамене и послушно го последва към коридора. Вторият остана до вратата да ме държи под око. Забелязах обаче, че с Джордж леко си кимнаха. Лоша работа. Много лоша.

Забелязах също така, че двамата костюмирани не се подписаха при полицая, който пазеше на входа — задължителна процедура за всички посетители на текущо разследване. Още по-лошо.

След около минута Мартин се върна, следван от другите двама, и ми каза:

— Тези господа ще те отведат на подходящо място за доклад.

За ваше сведение една езикова тънкост: полицаите разпитват; другите служби привикват на доклад. Звучи някак по-любезно. Не че има някаква разлика, но така звучи.

— Както кажеш — отвърнах аз, сякаш имах право на избор.

Погледнах към Джордж и се усмихнах.

По изключение и той ми се усмихна.

— Хей, Джордж — подметнах аз, — мисля, че на балкона останаха гилзи. Провери ли ги вече?

— Какво? Не… аз… ей сега…

Той се завъртя, прекрачи на балкона и оттам долетя страшен рев.

Излязох, придружен от двамата костюмирани, които впрочем бяха пропуснали да се представят или да ми покажат някакъв документ. И, разбира се, направи ми впечатление, че те също пристигнаха адски бързо, от което любопитството ми скочи още едно стъпало по-нагоре.

Е, хубавите работи са за онзи, който умее да чака.

Лошите също.

Представете си радостта ми, когато се озовах в черна правителствена кола, летяща по булевард „Джордж Уошингтън“. Или безкрайната ми изненада, когато отбихме към Лангли, после минахме през охранявана бариера и спряхме пред внушителната сграда на Централното разузнавателно управление.

Няколко думи на тема „доклад“. Списъкът на процъфтяващите видове федерални служители, които вършат тайни работи и носят разни удостоверения като служители на реда и закона, сигурно вече е дълъг поне колкото ръката ми. Агенцията за борба с наркотиците, Агенцията за национална сигурност, Министерството на вътрешните работи, момчетата от няколко толкова нови антитерористични служби, че дори още си нямат известни съкращения; а напоследък даже данъчните, пощенските инспектори и митничарите се борят за място в националната сигурност.

И все пак, щом стане дума за потайни типове със стиснати задници, веднага се сещаме… за кого?

Както и да е, заедно с безмълвните си придружители слязох от лимузината и изчаках край входа, докато пристигнаха още три черни коли и отвътре изскочи Джанет. Радвах се да я видя, само дето никак не се радвах да я видя тук. Тя обаче ме млясна по бузата и ми стисна рамото, което беше много приятно. Разполагахме със съвсем малко време за разговор. Тя ме уведоми, че Джордж Тъпака й разказал по телефона за дребния инцидент в апартамента ми. Не ми се стори добра идея да обсъждаме този въпрос пред двамата костюмирани и обещах да си поговорим по-късно.

Но колкото до въпросната сграда, армията и Управлението са в един отбор, а моята работа, както може би предполагате, неведнъж ме е срещала с хора от ЦРУ. От опит знам, че почти всички са безпределно предани на делото, патриоти, умни и храбри. Но ако например случайно попаднеш с такъв под душа, дръж здраво крана за топлата вода и в никакъв случай не изпускай сапуна — това просто си им е в кръвта.

Нашите мълчаливи придружители ни въведоха вътре, издадоха пропуски за посетители, после бързо ни вкараха в асансьора и потеглихме към четвъртия етаж. По лицето на Джанет се изписа изненада и страхопочитание. Много приличаше на малката Дороти, след като вихърът я е спуснал в необикновена страна, пълна със странни хора, зли вещици и вълшебници. Впрочем сравнението си го биваше; в тази сграда никой не беше такъв, какъвто изглежда, често имаше недостиг на сърца, понякога дори и на мозъци, а зад плътно спуснатите завеси се вършеха всякакви щуротии.