Брайан Хейг - Частен сектор

Двамата със Спинели се разкискахме, а другите ни гледаха като ненормални.

Но мисля, че просто ни избиваха нервите — още не се бяхме опомнили от потреса да играем ролята на живи мишени. Лейтенант Мартин изглеждаше особено недоволен от чувството ми за хумор. Той посочи щитовете и гилзите по пода.

— Чии са тия неща?

— Мои — заяви Спинели. — Кажи на тъпанарите си да не ги пипат.

Както винаги Дани замазваше положението с финес.

— Не е зле да пратиш хора на покрива — подхвърлих на Мартин. — Трима от нападателите слязоха по въжета.

Докато той крещеше на неколцина полицаи да се качат горе, забелязах, че Джордж Мийни се е оттеглил в ъгъла и тихичко разговаря по мобилния си телефон. Това никак не ми хареса.

Най-близката пушка лежеше само на метър и половина от мен. Дали имаше начин да я грабна и да му надупча задника, без някой да забележи?

Но Мартин ме обсипваше с въпроси: чии са телата на пода, защо има тела на пода и така нататък. Затова престанах да обръщам внимание на Джордж Мийни и отговорих:

— Преди да кажа и дума, трябва да се посъветвам с адвоката си.

Той тръсна глава.

— Та ти самият си адвокат, по дяволите.

Малко го хвана яд, когато посочих Спинели и добавих:

— Да. Негов адвокат съм и той няма какво да каже.

Мийни чу този разговор, изключи мобилния си телефон и тръгна към мен.

— Забрави, Дръмънд.

— Какво да забравя, Джордж?

Мийни очевидно искаше да покаже на тъпите местни ченгета как един истински професионалист укротява непослушен свидетел. Но разговорът още отначало тръгна зле. Ако се съдеше по изражението му, явно не харесваше или самия отговор, или тона, с който беше изречен.

— Имаш много да обясняваш, Дръмънд — заяви той. — Сигурно ме смяташ за глупак, щом вярваш, че ще ви оставя да си уговаряте алиби.

Не смятах, а знаех, че е глупак. Устоях на изкушението да го изтъкна и попитах:

— Случайно да си завършил право?

— Не, завършил съм счетоводство. И какво от това?

— Но като федерален служител сигурно са те учили, че не можеш да ме лишаваш от правна защита.

— Сега… сега е различно.

— Защо?

— Защото си замесен в това, каквото и да е то, по дяволите.

— Престъпление?

— Да… може би.

— Заподозрян ли съм?

— Може би.

— И какво престъпление съм извършил евентуално? Убеден, че умее да играе тази игра, той се усмихна.

— Може би никакво.

— Чу ли го, Дани? Можем да си вървим.

Вече вървях към вратата, когато Мийни изрева:

— Да не си мръднал, мамка ти!

— Но ти сам каза, че не е извършено престъпление. Ще си тръгна когато поискам.

— Възможно е да има престъпление.

— Тъй ли? Тогава си длъжен да ме уведомиш за какво престъпление става дума. Прочети поправката „Миранда“, приятел.

— Може би убийство, стрелба, нарушаване на обществения ред… Няма да знам, преди да те разпитаме както трябва и да изясним положението.

Погледнах Мартин.

— Чу го какво говори. Подозира ме, че съм подозрителен. Подозрението очевидно засяга и моя съучастник, мистър Спинели. Настояваме да говорим с адвокатите си.

Мартин гледаше Мийни и според мен постепенно осъзнаваше, че човекът наистина е идиот. Сърцето ми се обливаше в кръв, че Джанет не е тук да го види колко е жалък. Аз бях коварен и хитър, но не е там работата; просто той беше глупав.

Но да се върна на лейтенант Мартин, когото харесвах най-искрено и малко ми ставаше жал за него. Цялата работа беше страшно объркана.

Той обаче схвана, че Мийни е проиграл всички шансове за непосредствен разпит. Мълчаливо извъртя очи към тавана и кимна.

Между нас казано, държах се гадно поради основното адвокатско правило, че винаги трябва да бъдеш гаден. А и не бях сигурен дали си имам проблем със закона, или не. Които и да бяха, нападателите нахлуха в дома ми. Според законите на Вирджиния всеки има право да вземе необходимите мерки за защита на живота и имуществото си. Когато някой взриви вратата ти и цял взвод почне да сипе куршуми откъм балкона, необходимото става разтегливо понятие.

Спинели и неговите колеги имаха разрешителни за носене на огнестрелно оръжие — по тази линия всичко беше тип-топ. Освен това много щеше да ни помогне и разрешителното от префекта. Но засега не го споменавах, тъй като все някой щеше да се зачуди защо ни е трябвало. И защо трима въоръжени следователи от американската армия са се разположили със заредени пушки във всекидневната на Шон Дръмънд.

Мартин и неговите момчета не бяха глупаци. След като съставеха опис на въоръжението, щитовете и охранителните системи, щяха да се почешат по сбръчканите чела и да си зададат въпроса какво става тук.