Брайан Хейг - Частен сектор

Странно.

Не, повече от странно. Тя така и не ми съобщи, че си тръгва. Освен това чух с ушите си как онзи от ФБР я покани на вечеря.

— Късно става — уведоми ме сънено Черил. — Трябва да се прибирам да дремна.

— Тръгвай. И, Черил… благодаря ти.

— Добре де. Няма защо. Намери ли каквото търсеше?

Станах и я целунах по бузата.

— Повече. Много повече. — Измъкнах портфейла и й подадох банкнота от сто долара. — Утре да купиш на сина си въздушна пушка.

— Не е толкова скъпа — отбеляза тя.

— Тогава купи една и на майка му. Да си правите престрелки.

Тя се усмихна.

— Добър човек си.

Взе си чантата и излезе.

Поседях още пет минути зад бюрото на Черил, опитвайки се да сглобя мозайката. Между Лайза, Джулия Кътбърт и Ан Каръл имаше връзка. Нямах представа каква, но трите жени се познаваха и фактът, че бяха убити, подсказваше недвусмислено, че не са избрани напосоки от сериен убиец. Това не елиминираше докрай съществуването на сериен убиец, но подсказваше — не, направо доказваше, че убиецът ги е избрал заради тази връзка.

И тъй — къде беше Джанет?

Втурнах се надолу към гаража. Куфарчето ми лежеше в колата. Разрових се, докато намерих папката с материали за кризисния офицер. Открих вътре телефонния номер на мистър Мороу и го набрах веднага.

След първата среща бях разговарял с бащата на Лайза още няколко пъти по различни въпроси и знаех, че номерът е валиден. Изчаках петнайсет-двайсет сигнала и си припомних, че при предишните обаждания след шестия сигнал се включваше телефонен секретар. Опитах отново. Добре де, беше късно, мистър Мороу беше стар и може би вече не чуваше много добре, но най-малката му дъщеря Елизабет живееше с него и… Господи, все някой от двамата щеше да чуе проклетия телефон.

Положението ставаше все по-смахнато. Първо Джанет внезапно изчезва, после бащата и малката й сестра не са си в леглата, където трябва да бъдат по това време.

Съвпадение? Може би.

А може би не.

Обадих се в бостънската телефонна централа, дадох адреса на мистър Мороу и помолих телефонистката да ме свърже с най-близкия полицейски участък.

След малко отсреща прозвуча женски глас:

— Полицай Даян Марино, с какво мога да ви услужа?

— На телефона майор Шон Дръмънд от вашингтонското подразделение на армейския Отдел за криминално разследване.

Колкото до тази невинна и благородна лъжа, пояснявам: ченгетата възприемат сериозно само свои колеги, а в момента се нуждаех от цялото й съдействие.

— Тук работим по случаите с убиеца от Лос Анджелис уведомих я аз. — Може би сте чували за това, полицай Марино?

— Шегувате ли се? Оная вечер гледах специалното предаване по „Нощна линия“. Божичко, какво мръсно копеле, а?

— Думи нямам. Въпросът е, че попаднахме в извънредна ситуация и се нуждая от вашата помощ.

— Бостънските полицаи са на ваше разположение, майоре.

Е, как да не ги обичаш?

— Роднина на една от жертвите може да разполага с изключително важни сведения. Проблемът е, че не успяваме да се свържем.

— Нищо чудно, минава два и половина след полунощ. Всичко живо спи, освен нас, идиотите от нощната смяна.

— Полицай Марино, убиецът от Лос Анджелис не подбира часа.

— Ъъъ… да, вярно. Съжалявам.

— Дайте да си гледаме работата, става ли?

— Съжалявам, сър. Няма да се повтори.

Бих си спестил резкия официален тон, но хората незнайно защо си въобразяват, че на офицерите лесно им избива парата и трябва да поддържаш това впечатление, иначе може да те помислят за измамник.

Продиктувах адреса и я попитах дали може да прати патрул до къщата да събуди мистър Мороу и да го замъкне при телефона.

Тъй вярно, отвърна тя, явно вече настроена на моя вълна. Казах й, че ще почакам, докато получи потвърждение от патрула. Тя ме включи на изчакване. Минаха десет минути, през които се мъчех да проумея за какво служат всичките копчета и ръчки в лъскавия ми ягуар, като в същото време преценявах възможните връзки между Лайза и другите жертви. Сетих се, че не видях нито едно съобщение до или от най-знаменитата жертва, Каролайн Фиорио. Но три от четирите жертви се познаваха, кореспондираха сравнително редовно и Лайза подписваше посланията си с думите „Твоя“. Евтините чувства не бяха в неин стил, затова ми се струваше разумно да предположа, че отношенията им не са били мимолетни.

— Майоре… имаме проблем — прекъсна размислите ми полицай Марино.

— Уточнете.

— Нещастен случай.

— Продължавайте.

— Снощи къщата на мистър Мороу е изгоряла.