Брайан Хейг - Частен сектор

— Ако си знаеш работата, няма да висиш.

— Знам я. — Тя ме огледа от глава до пети и попита: — Е… какво искаш да видиш?

Обясних, че файловете на Лайза Мороу са били изтрити и трябва да проверя дали има запазени копия някъде из търбуха на сървъра.

— Много ясно, че има — уведоми ме тя, после тръгнахме заедно през лабиринта и накрая криво-ляво се сместихме в нейната килийка.

Черил се тръшна на стола, натрака няколко команди, после посочи съседния стол и нареди:

— Сядай. И си дръж устата затворена. Мразя да ми досаждат, когато работя.

Нямах нищо против. Вдигнах от стола куп наръчници, сложих ги на пода и седнах. Черил усърдно тракаше и по екрана непрестанно примигваха дълги колони с неразбираем кодиран текст. Личеше, че е много ядосана.

— Как й беше името? — попита тя.

— Мороу… Лайза Мороу.

Черил кимна.

— Русата мацка от армията, дето работеше горе?

— Аха.

— Чух, че умряла.

— Всъщност беше убита.

— Ааа. Казват, че била свестен човек. — Тя огледа екрана и попита: — Какво те интересува?

— Електронната поща на Лайза, да речем, за последните три месеца.

Тя продължи да трака.

— Всичко се съхранява две години.

Гледах какво прави. Донякъде завиждам на хората, разбиращи как работят тия коварни машинарии, но категорично не бих желал да съм на тяхно място. Повечето програмисти са смахнати. Когато бях малък, ни предупреждаваха да не стоим много близо до телевизора, иначе щели да ни пораснат косми по дланите… но може и да бъркам нещо. Днешните майки пък предупреждават хлапетата, че от много седене пред компютъра ще затъпеят.

Най-сетне Черил каза:

— Мамка му! Виж каква стана тя.

— Каква?

— Барикадирали са я отвсякъде. — Сигурно съм изглеждал малко объркан, защото тя поясни: — Защитено е с парола. Еднослойна защита, но добра, много сложна.

— Какво означава това?

— Че някой не иска да надникнем вътре.

Вгледах се в екрана.

— Няма ли начин да го отворим?

— Да го хакнем.

— Тъй ли му казвате? И как ще го направим?

— Нищо няма да правим. — Тя завъртя стола и ме погледна. — Администраторът на сървъра ще оправи нещата… утре.

Някакво тъничко гласче от дълбините на мозъка ми попита:

— И кой е той?

— Мистър Мериуедър.

Ама че изненада! Всъщност изобщо не бях изненадан, затова реших да рискувам и попитах:

— Приятели ли сте с него?

— С онзи дебелогъз тъпак? На тоя етаж няма негови приятели.

И тази новина не ме изненада.

— Черил — казах аз, — много е вероятно нещо от тази база данни да докара неприятности на мистър Мериуедър. Може дори да го уволнят. Но утре сутрин той ще разбере от разпечатките, че сме се опитвали да влезем във файловете на Лайза, и може би ще намери начин да ги блокира завинаги.

— Това си е твой проблем. Искаш ли да чуеш какъв е моят? Оставила съм детето при майка си.

— Ще му купя чисто ново колело, бейзболна ръкавица, каквото кажеш.

Тя задълго се вгледа в монитора. Накрая каза:

— Въздушна пушка. Това иска.

— Дадено.

Качих се по стълбището на горния етаж, опитах се да направя две чаши еспресо, но машината пак ме обърка и трябваше да се примиря с две нормални кафета. После слязох долу и кротко седнах да гледам Черил в действие. На всеки десетина минути от гърлото й изригваше наниз сочни ругатни. Не вярвах да са израз на оптимизъм.

Работата започна в десет, а към единайсет ми се стори, че зърнах по устните й едва доловима усмивка. Вече наближаваше полунощ, когато тя промърмори:

— Еее, най-сетне. — Облегна се назад, зарови пръсти в косата си и заяви: — Мамка му, страхотна съм.

На екрана изникна дълъг списък с имейли.

— Може ли? — попитах аз.

Тя стана от стола и каза:

— Отивам да пишкам. Гледай да не объркаш нещо.

Започнах от най-старите текстове и тръгнах напред. Проверявах дали са влизали материали по двете дела и дали е пращано нещо до бостънската прокуратура. Съвременните млади служители като Лайза вършат голяма част от работата си по електронен път. Аз съм по-старомоден, с други думи, технологичен невежа. Но дори ако уменията ми се простираха отвъд натискането на копчето за включване и изключване, пак бих предпочел личния контакт или разговора по телефона, защото едно трепване на лицето или една натъртена дума позволява да се досетиш за премълчаното, което често е по-важно от казаното. Лайза бе пращала и получавала до сто съобщения дневно.

Чувствах се разстроен и дори малко печален, докато ровех из пощата на една скъпа, но мъртва приятелка. Късчета от нея — умът, топлината, взискателността и остроумието на Лайза — излитаха към мен от екрана. С мъка потиснах едно-две дълбоки вдишвания.