Брайан Хейг - Частен сектор

Половината имейли бяха до други сътрудници и засягаха фирмени дела — от текущата работа до елементарни административни въпроси. Аз познавах едва неколцина от адвокатите във фирмата. Повечето имена не ми говореха нищо.

По двайсетина и повече пъти дневно Лайза бе пращала имейли на приятели, съдружници и клиенти извън фирмата. Разпознах имената на неколцина офицери от военната прокуратура. Тя имаше много приятели и държеше да запази връзката с тях — разменяха си шеги и забавни случки, но най-често се ограничаваха с кратки весели бележки, модерният вариант на въздушна целувка.

Черил се върна от дамската тоалетна с две чаши еспресо. Седяхме, отпивахме по малко и бъбрехме, докато отварях съобщенията едно след друго, търсейки нещо странно или подозрително. Към много от тях имаше приложения; усърдно отварях и тях в случай, че досиетата са вмъкнати по този начин.

Забелязах няколко съобщения до Джанет и, разбира се, отворих и тях. Нямаше нищо особено лично, макар по сърдечния, топъл тон да си личеше, че Лайза и Джанет са сестри в пълния смисъл на думата. Лайза описваше на Джанет как е минал денят, Джанет пък й разказваше за роднините и за няколкото общи приятели, а в едно от последните съобщения Лайза обещаваше някаква пратка да пристигне в най-скоро време. Проверих датата — две седмици преди смъртта на Лайза. Мислено си отбелязах да питам Джанет за пратката.

След още трийсетина минути разните му там Джак, Хари, Барбара, Мери и прочие почнаха да се сливат в една огромна, размазана мозайка от приятели. Веднъж-дваж усетих в главата си някакво странно прещракване, докато четях поредния текст. Но си оставах само с прещракването.

Към един и половина Черил похъркваше, свита на стола. Бях стигнал до съобщение от Лайза до ANCAR@SEC.GOV със следния текст:

„Скъпа А., утре в седем сутринта те чакам в «Старбъкс» за пратката.

Следваше вест до DCOULTER@AOL.COM за някаква клетвена декларация… и изведнъж в главата ми задрънча тревожен сигнал.

Върнах се на предното съобщение и се зачудих какво ме смущава. Обмислих едно… друго… и нищо.

Продължих напред и след още сто двайсет и две съобщения видях едно, изпратено до JCUTH@JOHNSMATH.ORG, което гласеше:

„Скъпа Дж., благодаря от сърце за идеите и преценката. Утре вечер ще доставя пратката в апартамента ти.

Бим-бам, бим-бам! Какво? Отново огледах текста. При всички останали съобщения Лайза използваше пълното име на получателя, без съкращения. Всъщност не, имаше още едно съкращение — А. Върнах се на А., после пак прескочих на Дж., повторих още няколко пъти… и готово!

Плеснах се по челото с такава сила, че Черил подскочи на стола.

Нямах представа какво означават посланията на Лайза, всъщност пет пари не давах какво означават — важна бе само връзката.

Дж. е Дж. Беше Джулия Кътбърт от „Джонсън енд Сматърс“. Колкото до А. — тя беше Ан Каръл от Комисията по ценните книжа и борсите.

Просто като две и две. Пред мен бяха втората и четвъртата жертва на убиеца от Лос Анджелис.

Наближаваше два след полунощ. Джанет не отговаряше на мобилния си телефон, а аз седях зад бюрото на Черил и с грандиозно раздразнение се питах защо. Опитах отново, пак чух три сигнала, после гърленият й глас изрече на запис:

— Джанет Мороу. Моля, оставете съобщение и ще ви се обадя.

Казах:

— Хей, аз съм. Открих връзката. Слушай… Джулия, Ан и Лайза… те са се познавали. Страхотно, нали? Обади ми се. Незабавно.

Но не останах доволен. Къде може да бъде по това време една красива двайсет и девет годишна неомъжена жена, освен в леглото си? Е, нямаше как да си затворя очите пред отвратителната възможност двамата с гадния Джордж да са се сдобрили напълно и сега мобилният й телефон да е изключен, за да не се стигне до прекъснат полов акт. Кой знае защо, това подозрение много ме разстрои.

Разрових се из телефонния указател, открих номера на хотел „Четирите сезона“, набрах централата и помолих да ме свържат с Джанет Мороу.

Телефонистката отговори с глух, безличен глас, подсказващ, че е подрямвала на работното място:

— Съжалявам, търсеното от вас лице напусна хотела.

— Какво?

— Сър… казах, че напусна хотела.

— Но тя… кога?

— Днес.

— Защо?

— Определено не разполагам с тази информация, сър.

— По кое време?

— И с тази информация не разполагам.

— Но…

— Ще ви свържа с рецепцията.

Така и направи. Дежурният администратор се оказа по-услужлив и човечен. Уведоми ме, че Джанет е напуснала в шест вечерта.