Брайан Хейг - Посредникът

Когато обаче прекрасният принц служи на родината и е заминал отвъд морето да се сражава с нашите врагове, категорично слагам точка. Правя го в знак на патриотизъм. Ако не друго, ние в тила можем поне да не им закачаме дамите. Освен това годеникът си има пушка и знае как да я използва.

Биан очевидно също усети, че си играем с огъня, защото веднага насочи разговора към по-безопасни теми. За момент извърна очи, после каза:

— Защо американците загубиха воля за борба във Виетнам? Петдесет и осем хиляди убити. Стотици хиляди осакатени.

— Може би защото някой най-сетне попита има ли смисъл да ги правим петдесет и девет хиляди.

— И все пак… бяхте платили твърде скъпа цена. Как можахте да хвърлите всичко на вятъра?

— Все още се мъчим да си отговорим на този въпрос. Мисля, че знаеш това.

— Отговорът е важен.

— За теб може би. За повечето от нас войната свърши преди трийсет години. Мъртвите са погребани и оплакани, оцелелите им издигнаха паметник. — Помълчах и добавих: — За повечето американци това е кратка и объркана глава от един дълъг учебник по история.

— Наивен отговор.

— Добре. Аз съм си наивен.

Тя остави вилицата и ме изгледа втренчено.

— Не си. Познавам те само от един ден, но… ти си по-умен и проницателен, отколкото искаш да изглеждаш.

— Яж си рибата.

Биан се усмихна.

— Хей, не съм казала, че си деликатен.

Тя ми допи бирата. Отворих втората кутия.

— Аз стоях от другата страна на това решение — каза Биан. — Баща ми плати с живота си. Майка ми едва оцеля. Огледай се — виж какво бъдеще получи.

— Щастлива ли е?

Биан повтори въпроса ми, после сякаш задълго се замисли над него.

— Отвори виетнамски ресторант и след почти три десетилетия едва-едва говори английски. Какво ти подсказва това?

— Че не иска да умре тук.

— Копнее за своя народ. Сестра й управлява едно сиропиталище край град Хо Ши Мин. Ние с майка ми й пращаме всеки цент, който можем да отделим. Това момче, кухненският помощник… то е от там.

— Огорчена ли си?

— Аз… не. От щастливите имигранти съм. Свикнах с Америка и тя ме прие. — Явно не й се говореше повече, защото пак смени темата и попита: — Ами Ирак? Може ли историята да се повтори?

— Защо да се повтаря?

— Има очевидни прилики… исторически аналогии.

Посегнах и взех бирата си от ръката й.

— Всяка война е различна. Приличат си само по едно: всичките са гадни и загиват добри хора.

— Прекалено опростяваш.

— Не и ако сред мъртвите си ти или някой твой близък.

— Знаеш какво имам предвид. Много хора вярват, че сме нахлули в Ирак с измислен повод, че правителството е лъгало, че войната трае твърде дълго и даваме много жертви… явно нещата не се развиват според очакванията. Обещаваха кратка и проста война. Тя се оказа сложна и кървава. Прилича на Виетнам, нали?

— Онова беше тогава, а това е сега. Бяха други времена, друг свят, друга Америка. Страната воюваше сама със себе си — негри срещу бели, млади срещу стари, закостенелият ред срещу новото. Една гадна война в чужбина просто ни дойде в повече.

— Ами ако открием, че Клиф Даниълс е направил нещо наистина лошо? Нещо наистина глупаво?

— Например?

— Нямам представа. Но погледни в какво е бил замесен. Както сам спомена преди малко, виж какво и с кого е работил. — Тя отново взе бирата ми и я пресуши. Върна ми празната кутия. — Този случай много ме изнервя.

— Този случай изнервя много народ. Ще открием каквото има за откриване, пък да става каквото ще. Не е наша работа да пресмятаме или променяме политическите последствия.

— Сигурен ли си, че постъпваме правилно?

Преди да отговоря, мобилният ми телефон зазвъня. Измъкнах го от джоба си и отговорих. Беше Филис, която ме уведоми без предисловия:

— Идвай тук незабавно.

— Къде е това „тук“?

— В кабинета ми. Пристигнаха файловете. — Тя въздъхна дълбоко. — Положението е… по-лошо, отколкото си представяхме.

Биан ме последва с колата си — малка и симпатична зелена Мазда за бедни момичета. Включих радиото да чуя вечерните новини в осем.

Говорителят изреди резултатите от последното проучване на общественото мнение за предстоящите президентски избори, до които оставаше само седмица. И то както десетината преди него сочеше, че нацията е разделена наполовина и резултатът трудно може да се предскаже.

Самодоволният говорител на президента се включи в ефир и описа данните като зашеметяваща победа за своя лагер, тъй като след почти четири години на власт шефът му е успял да раздразни само половината електорат.