Брайан Хейг - Посредникът

— Ела. Познавам съдържателката. Двама клиенти ще й дойдат добре. — Помълча и добави: — Ще ти взема късметче.

— Това не беше ли в китайската кухня?

— Добре. Ще ти гледам на ръка.

Нелепият червен надпис над входа гласеше: „Щастлива виетнамска кухня“.

— Как може храната да бъде щастлива? — попитах аз.

— Какво?

— Щастлива… там пише щастлива кухня.

— Я млъквай.

Прекосихме паркинга и влязохме в мъничко ресторантче; приличаше на долнопробна пицария — пластмасови маси, пластмасови столове, карирани покривки, но за търсачите на автентична азиатска атмосфера по стените висяха няколко пожълтели картини с лодки и дребни човечета, плевящи ориз в мъгливи блата. Миризмата беше непоносима. Казах на Биан:

— Викни ченгетата. Тук има труп.

Тя се разсмя.

— Това е рибен сос. Виетнамски деликатес. Изстискваш рибеното масло и го оставяш да зрее няколко седмици в затворена бъчва. Вкусът е много пикантен.

— А мирисът отвратителен.

— Нима говоря със същия храбрец, който смяташе за глезотия да ползва дезинфектант на местопрестъплението?

— Онова там беше само разложен труп.

Тя ме изгледа втренчено.

— Бъди любезен, иначе ще има още един труп.

Междувременно съдържателната забеляза Биан и заситни към нас. Прегърнаха се, размениха бързи целувки и почнаха да си бъбрят на виетнамски. Трябваха ми няколко секунди, за да свикна с факта, че Биан говори този странен език с всичките му акробатични съгласни и древни съзвучия — все едно слушах как грамофонна плоча изведнъж се прехвърля от 33 на 78 оборота. Чудя се как ли им звучи нашият език.

След малко жената ни отведе до една маса в дъното, точно под голяма картина със сламени колиби на кокили, обитавани от дребни човечета със сламени чинии на главите. Нали разбирате, ако човек си отпуснеше въображението, направо би усетил как по врата му се стича пот.

Жената явно не говореше добре английски. Погледна ме и рече:

— Вие сяда… вие сяда… вие сяда…

Седнах, седнах, седнах.

— Тя е собственичката — осведоми ме Биан, после каза нещо на жената и тя се разсмя.

Беше някъде над шейсет и пет, облечена в национален костюм от алена коприна и се виждаше, че някога е била много красива, но е имала тежък живот. Личеше по уморените очи, сбръчканото лице и провисналите рамене.

— Казах й, че не обичаш риба — обясни Биан.

— Меко казано. Мразя риба.

— Тя те нарече типичен американец. Без вкусови рецептори.

Усмихнах се на старицата и я уведомих:

— Прадедите ми са ирландци.

Това, разбира се, обяснява голям брой човешки странности и недостатъци.

Биан преведе, жената мъдро кимна и отвърна с някаква забележка. Биан се разсмя, отговори й нещо и се обърна към мен:

— Тя каза, че познава ирландците. Кръвожадни диваци, долни пияници и печални поети.

— А ти какво й каза?

— Че не си поет.

Размениха си още няколко думи и Биан се разкиска. Докато жената наливаше вода в чашите ни, Биан ме осведоми:

— Бил си много красив по типично европейски начин. — После добави: — Пита се дали си женен.

— О…

— Казах й, че си молил много жени да се омъжат за теб. Всички са ти отказали.

Двете избухнаха в смях. Жените имат странно чувство за хумор.

После Биан обясни нещо на жената, която ме погледна и каза:

— Може… може.

После добави нещо на Биан и тя кимна. Жената изтича настрани и изчезна зад една врата — вероятно в кухнята, където превръщаха клетите риби в зловонни масла.

Погледнах Биан.

— Къде си учила виетнамски?

— Където се учи най-добре.

— В курсове по метода „Бърлиц“?

Тя се усмихна някак странно.

— В Сайгон. Там съм родена. — Взе салфетката и я разгъна на скута си. — Бил ли си във Виетнам?

Поклатих глава.

— Баща ми беше. На два пъти. Върна се с не твърде приятни истории за престрелки, мини и бомби. — След малко добавих: — Втория път бяха стреляли по него.

— Ясно.

— Как попадна тук?

— Дълга и много скучна история.

— Нищо, свързано с теб, не е скучно.

Тя ме погледна.

— Това комплимент ли беше?

— Смятай го за наблюдение.

— Е… баща ми беше офицер в южновиетнамската армия. Майор от елитните части. За него не беше като за американските офицери, които караха по дванайсет месеца и си отиваха. Той се би през цялата война. Цели дванайсет години.

— Страната си е била негова .

Тя кимна замислено.

— Не си била толкова голяма, че да си спомняш.

— Не, и не помня. С майка ми се оженили през шейсет и седма. Чакали… чакали… не искали да обричат дете на толкова жалко съществуване. Родена съм през седемдесет и трета година.