Брайан Хейг - Посредникът

— Една година преди войната да свърши.

— Да свърши за Америка, искаш да кажеш. Не и за нас. А според мен той е знаел, че краят няма да бъде приятен. Но вероятно е решил, че са чакали твърде дълго… и… ако продължи да отлага… — Тя опипа пръчиците за хранене. — Странна мисъл. Винаги имам чувството, че съм зачената като проява на фатализъм.

Премълчах.

— Родителите ми са католици. И още по-лошо — майка ми е от богато семейство на земевладелци. Както по необходимост, така и по политически убеждения те били върли антикомунисти и знаели какво би означавала загубата. Баща ми се сражавал до самия край, до седемдесет и пета година.

— После емигрирал?

— Това… Не, това се оказало невъзможно.

— Защо не? Доста виетнамци са емигрирали тук. Иди в Сан Диего. Канят се да го преименуват на Ня Диего.

— Имали са късмет.

— А които са нямали?

— Северняците имали много време за подготовка на нашествието. С помощта на шпионите си подготвили през войната дълги списъци на южновиетнамски офицери и политици, смятани от тях за корумпирани. Баща ми бил в списъка на хората, които се нуждаят от… официалният израз е „промяна и превъзпитание“. Два дни след капитулацията бил откаран в лагер, за да се научи как да мисли в новия Виетнам.

— Съжалявам.

Тя отвърна малко неловко:

— Недей да се тревожиш. Било е много отдавна.

— Знаеш ли определението за „много отдавна“? — Явно не го знаеше, затова обясних: — В нечий друг живот.

Вместо отговор тя спокойно отпи глътка вода. След малко продължи:

— Е… майка ми останала в Сайгон още три години. Чакала. Като съпруга на предател за нея нямало работа в новата държава, а и никой не искал да си навлече гнева на властите, като я наеме. Не питай какво е трябвало да върши, за да оцелее.

Няколко секунди се гледахме мълчаливо.

— Разбери — каза тя, — отначало никой не знаеше къде са тези лагери, какво става в тях… Казваха ни, че не са наказателни колонии, а хуманни учреждения, за да помогнат на виетнамците да изградят единно общество, прекрасна нова нация. Звучеше тъй комунистически глупаво, че отначало всички повярваха.

— Получавахте ли вести от баща ти?

— Външните контакти бяха забранени — казваха, че това ще попречи на превъзпитанието.

— На колко години беше ти? Три… четири?

— На три, когато баща ми попадна в лагера. На шест, когато един негов приятел от армията дойде в Сайгон и ни намери. Току-що го бяха освободили от същия лагер. Каза, че баща ми е мъртъв от две години. За да вдъхнови другите непокорни затворници, доброволно приел да бъде пребит до смърт пред очите им.

— Ясно.

— Тогава си тръгнахме. Пристигнахме с последната голяма вълна бежанци — каза тя, сякаш това бе краят, а не началото на историята.

Не знаех как да реагирам. Като почти всеки американец не разполагах с мащаб, за да измеря страданията на Биан. Най-близки до нейните преживявания бяха спомените за това как собственият ми баща участваше във войната — първия път в началото на шейсетте години, когато бях твърде малък, за да се боя за него или да осъзнавам какво би означавала смъртта му за малкия Шон.

Втория път беше през 1971 година — тогава бях вече на десет, мои приятели губеха бащите си, други бащи се завръщаха без ръце или крака, трети си идваха духовно и емоционално променени. Тогава осъзнавах всичко. Никога няма да забравя деня, когато откарахме татко на международното летище „Дълес“ за полета до Сан Франциско, откъдето щеше да продължи за Югоизточна Азия. Помня напрегнатото лице на мама, помня как татко ме прегърна с всичка сила, преди да изрече прочувствените прощални думи: „Да слушаш и да правиш каквото ти заръча мама, инак ще се върна да те убия.“

Последва една година с дълги дни и безкрайни нощи. Всяка вечер предлагах същата изтъркана сделка, както много други хлапета в моето положение: мили Боже, върни татко здрав и никога повече няма да греша.

Е, както споменах, татко се прибра жив, макар и на носилка.

— А майка ти? — попитах аз.

— Още е жива. Спасиха нашата лодка на около сто мили от Филипините. Пътуването не беше… е, не беше приятно. — За момент тя извърна глава. — Няколко седмици лежахме в болница, после попаднахме в бежански лагер край Манила, преди американското посолство да ни уреди визи и самолетни билети за Америка. Много виетнамци бяха пристигнали преди нас, главно в Южна Калифорния, Луизиана и около столицата. Държавният департамент избираше вместо нас. Така попаднахме тук.