Брайан Хейг - Посредникът

— Преди това Даниълс е работил в армейското разузнаване. Познавахте ли го през онези години?

— За кои години става дума, майоре?

— Към края на осемдесетте и през деветдесетте.

— Ами… знам ли… в края на краищата срещал съм много хора от армейското разузнаване. Отдавна беше.

— Разбира се, сър. Но не е типично за професионални разузнавачи да заемат политически служби, нали?

— Не чак толкова. Може да е имал добри познания за региона.

— Дълги години е бил експерт по Ирак във военното разузнаване.

— Тъй ли? Значи ето ви отговора. През последните години Ирак стана… ако ми разрешите да използвам израз от бизнеса… бързо растяща индустрия в тази сграда. — Той се усмихна. — Може дори лично да съм одобрил прехвърлянето му.

— Но не си спомняте?

Тайгърман сви рамене.

— Може някой от нашите асистенти или завеждащ-отдели да го е познавал и да е препоръчал прехвърлянето. — Той пак посочи купищата документи върху бюрото си. — Аз не… да си го кажа направо, не мога да помня всичко, което подписвам, нали?

Сега бе мой ред.

— Днес следобед се срещнахме с бившата му съпруга.

— Ааа! Горката жена. Сигурно е съсипана.

— Напротив, много се зарадва.

— Ооо…

— Всъщност малко съм изненадан от вашата реакция спрямо трагичната новина.

— Нима? И защо?

— Мисис Даниълс ни съобщи, че с Клиф сте общували често по време на първата война в Залива. Твърдеше, че след това сте поддържали почти непрестанен контакт. Според нея сте били близки приятели.

Той очевидно се изненада.

— Приятели?

Бях забравил, че съм във Вашингтон. За да му помогна с непознатата дума, обясних:

— Хора, с които общуваме и ги помним след това. Хора, за чиято смърт скърбим.

Това го раздразни, както и трябваше, но той запази спокойствие.

— Тя спомня ли си някога да съм посещавал дома им? Или може би е идвала у нас и познава жена ми?

Не отговорих.

— В този град — обясни той — често се случва дребни чиновници… нали разбирате, да разкрасяват своята кариера пред съпругите си. Или пък съпругите да преувеличават значението на мъжете си. — Намигна ми. — Собствената ми жена мисли, че съм министър на отбраната. Обещайте да не я разубеждавате.

Той ми се усмихна и аз му се усмихнах. Леле, колко се забавлявахме.

След малко изтърси:

— Разбудихте любопитството ми, мистър Дръмънд. Върху какво точно смятате, че е работил този човек и как може да бъде свързано със смъртта му? Или с мен?

Бинго! Колкото и да е изтъркано, виновникът винаги опипва почвата. Трябваше да разбере какво знам; по-специално дали и как можем да замесим и него. Личеше си, че нещо го тревожи, и аз се замислих какво ли може да е то. Ами първо можехме да проверим телефонните данни за дома на Даниълс, за да разберем колко често са разговаряли и откога е започнала връзката им. Освен това можехме да се поразровим около въпроса как точно е прехвърлен Даниълс от военното разузнаване в този отдел.

Но какво толкова? Най-много да докажем, че Тайгърман ни е баламосвал, и евентуално да изясним до каква степен. Заобикалянето на истината във Вашингтон не е престъпление, а стълбичка към служебното издигане.

Погледнах Тайгърман и го уведомих:

— Боя се, че петте ни минути изтекоха. — Изправих се. — Благодаря ви за отделеното време. Ако се наложи, непременно ще ви потърсим отново.

Не звучеше като заплаха, но си беше откровено предупреждение и Тайгърман го разбра. Той стана, Уотърбъри и Биан последваха примера му. За момент Тайгърман ме погледна в лицето и каза:

— Мисля, че ще ви трябва един безплатен съвет, мистър Дръмънд.

Не се сдържах.

— Добре, защо не ми кажете кой уби Клифърд Даниълс?

Тайгърман изведнъж стана много нещастен. А Уотърбъри най-сетне получи възможност да разгърне манията си за преследване и кресна:

— Стига толкова, Дръмънд. — Погледна Тайгърман, за да се увери, че верноподаническата му изява е забелязана, и добави: — Полицията е убедена, че Даниълс се е самоубил. Но Дръмънд развива някакви диви и неправдоподобни фантазии, че може да е убит. Наредих му да не засяга въпроса в този кабинет.

Тайгърман се усмихна насилено.

— Няма нищо, Марк. — После се обърна към мен. — Значи смятате, че е убит? Защо?

— Да кажем, че вярвам в старата поговорка.

Той повдигна вежда.

— И каква е тя?

— Няма друго спасение от признанията освен самоубийството; но самото то е признание.

Той пак потропа с пръсти по масата.

— Много забавно. Но, мистър Дръмънд, вашата поговорка е за самоубийство, а не за убийство.