Брайан Хейг - Посредникът

Отделих малко време да проуча домакина и леко се изненадах, като открих, че съвсем не изглежда внушително — нисък, възпълен, с посребрена коса, дебели очила с рогови рамки, безизразно месесто лице и тънки устни. Срам ме е да призная, но приличаше на адвокат.

След като се ръкува с Уотърбъри, той каза:

— Марк… много се радвам да те видя отново. Чух, че вършиш страхотна работа горе.

След дълго и многозначително колебание непривикналият с подобна язвителност Уотърбъри отвърна:

— Е… и за мен винаги е приятно да те видя, Ал. Съжалявам, че поводът е… толкова мрачен.

— Нищо не можем да променим, нали? — Тайгърман се завъртя към нас. — А вие сигурно сте Дръмънд и Тран.

Като че можехме да сме други.

— Позволете ми най-напред да ви благодаря, че отделихте от ценното си време за среща с нас — каза Биан.

Тъй като не исках да остане с погрешното впечатление, че и аз смятам това за голяма услуга, веднага се намесих:

— Ако не възразявате, сър, бихме искали да започнем. — И добавих: — Несъмнено сте много зает. Всъщност Уотърбъри ни уведоми, че разполагаме само с пет минути.

Тайно се надявах да отвърне: „ Какво е казал тоя глупак Уотърбъри?… Та нали един добър човек, който работеше за мен и отдаде целия си живот в служба на обществото, е мъртъв при загадъчни обстоятелства. Естествено, че разполагате с колкото време ви трябва.“ Но той не каза това. Само посочи късата заседателна маса до прозореца.

— Там удобно ли е?

Изглеждаше удобно и всички тръгнахме към масата. Тайгърман зае почетното място, Уотърбъри се настани от дясната му страна, а ние с Биан срещу него.

Тайгърман се повъртя на стола, после се приведе напред и рече:

— Марк ми каза, че е умрял един от нашите хора. Адски неприятно.

— Името на служителя е Клифърд Даниълс — отговори Биан. — През последните три години е работил тук, във вашата организация. Предполагахме, че го познавате.

— Да… да, името ми говори нещо. Ако го видя, със сигурност ще се сетя. — Той свали очилата от носа си, извади кърпичка и се зае да ги бърше. — Наистина адски неприятно…

След малко Биан попита:

— Кое е толкова неприятно, сър?

— Тази организация… кабинетът на заместник-министъра…

— Да?

— При нас работят общо деветстотин служители. Колкото и да ти се иска да познаваш всички тия чудесни хора… — Той повдигна очилата си в знак на безпомощност. — Е, как… този ъъъ… Даниълс… как е станало?

— Все още се води следствие — уведомих го аз.

— Самоубийство — намеси се Уотърбъри. — Пръснал си е черепа.

— Ясно. — Тайгърман потропа с пръсти по масата. — И тъй, мистър Дръмънд, как бих могъл…

— Имаме само няколко въпроса. Най-общи. — Усмихнах се. — Майор Тран няма да ви чете правата или нещо подобно.

Той също се усмихна.

— Значи съвсем безобидно.

— Защо не?

Спогледахме се.

— Преди две седмици — казах аз — Даниълс е получил призовка да се яви идната седмица пред Подкомисията по разузнаването. Вие… знаехте ли това?

— Ами… чакайте да си помисля. — Той усилено се престори, че мисли. — Да… мисля, че знаех. Неколцина наши служители получиха подобни призовки. Адски неприятно…

— Неприятно?

— Нали знаете… — Той ме огледа, опитвайки се да прецени каква доза зелен хайвер бих поел. — Вашингтон е град на скандалите открай време… но с тая война, с политическото разделение в Конгреса, предизборното напрежение и, разбира се, шумотевицата в либералните медии…

Почвах да подозирам, че Албърт Тайгърман страда от някакво екзотично умствено заболяване, което не му позволява да довършва изреченията. Попитах:

— Можете ли да ми кажете защо Подкомисията по разузнаването е искала да разговаря с Даниълс?

— Бих искал да мога.

— Нямате ли представа?

— Те не споделят с мен. Не.

— Но… не знаете ли поне с каква работа се е занимавал Даниълс тук?

Много съм коварен!

Той се обърна към Уотърбъри.

— Би ли ми освежил паметта, Марк? Към кой отдел беше зачислен?

— Близкият изток и Южна Азия. Шеф на отдел.

— А… да. В такъв случай… ами сигурно е работил по нещо, свързано с войната в Ирак.

— Но не можете да ми кажете точно с какво се е занимавал?

— Чакайте сега… през бюрото ми преминават купища документи… — Той пак се замисли, после направи измъчена физиономия и заключи: — Наистина не мога да кажа съвсем точно.

Тук вече не издържах.

— А не съвсем точно?

Той сви рамене. Безнадежден случай.

Озърнах се към Биан, която наблюдаваше втренчено лицето на Тайгърман. Тя каза: