Брайан Хейг - Посредникът

Най-новият род войска, авиацията, е като сирак с тлъст попечителски фонд — безпределно нахален и превъртял на тема купуване на модерни боклуци. Никой не ги обича, но всички им завиждаме.

И накрая нашите морски вълци — яхтсмени с натруфени униформи, чийто главен принос за националната сигурност очевидно се състои в посещение на кръчми и публични домове из екзотични пристанища.

Другите родове войски може да имат по-различни възгледи, но всички знаят, че те са повлияни от дребнави предразсъдъци.

Но на практика начинът, по който всяка войска си върши работата, внася колорит в нейните традиции, възгледи и стратегически перспективи.

Флотът например смята глобуса за три четвърти вода плюс няколко незначителни петънца суша, наричани континенти и населени с хора, които незнайно защо си умират от страх, щом край бреговете им цъфне самолетоносач.

За авиацията светът е чудесно стрелбище, снабдено за удобство с градове и села, по които да мятат разни неща — стига да не е в извънработно време.

Но за армията битките не са нито увеселително пътуване, нито мимолетен поглед през прозорчето на кабината — те са направление, бойна задача, дълга и гадна каша, от която има само два изхода: победа или отстъпление, с щита или върху щита.

Както казах, понеже върши в общи линии същото като армията, морската пехота и разсъждава като армията. Но поради тъжния факт, че флотът държи кесията, момчетата са принудени да се правят на земноводни. Успееш ли обаче да дръпнеш някого настрани от морското началство и да го черпиш две-три питиета, набързо ще ти обясни какво мисли за флота. Драги военноморски приятели, запомнете това — те никак не ви обичат.

Думата ми е, че Пентагонът представлява огромно врящо гърне от страсти, съперничества и противоречиви стратегически възгледи. За да изгладят противоречията, в обединения щаб са събрани офицери от четирите рода войски, които би трябвало да загърбят личните си пристрастия и амбиции, за да внесат в съвместната дейност дух на сътрудничество, здрав разум и ефективност. Все едно да търсиш помощ от брачен съветник, който чука жена ти.

И като че няма достатъчно щабове, та са добавили още един, наречен Кабинет на министъра на отбраната, или КМО, и съставен предимно от цивилни бюрократи — смес от дългогодишни чиновници и политически парашутисти — с лека добавка на униформени, за да има кой да носи кафе и да обслужва ксерокса. Тази любопитна институция има за цел да осъществява граждански надзор според повелите на Конституцията. Извод: американците не желаят някоя сутрин да се събудят в бананова република, управлявана от военните.

Но ако оставим това настрани, на бойното поле пехотинци, моряци, пилоти и морски пехотинци не дават пет пари кой кого ще прекара в коридорите на Пентагона — те са готови да дадат живота си един за друг и често го правят.

Както и да е, изкачихме се по дълго стълбище и попаднахме в още по-дълъг коридор на петия етаж, тоест на тавана на Пентагона. Спокойно можете да се обзаложите, че племенникът на министъра не работи там.

Биан спря пред една стоманена врата и взе да набира цифри на малко електронно табло. Табелката до вратата гласеше: „Отдел за специални разследвания“; имах чувството, че стоя пред банков трезор.

Чу се щракване и Биан бутна вратата. Влязохме в добре осветена зала без прозорци, същински лабиринт от работни килийки, където двайсетина души изпълняваха най-различни задачи — едни се бяха прегърбили над компютрите, други бъбреха по телефона, а неколцина щастливци се готвеха за напускане.

Мнозина помахаха на Биан; изглежда, колегите й я харесваха, което винаги е добър знак. Тръгнахме право към вратата в дъното; Биан почука и влязохме.

Надвесен над бюрото си, мистър Уотърбъри попълваше някакъв формуляр. Стояхме и чакахме, а той се правеше, че не ни забелязва.

Трудно понасям самодоволните типове, затова след две минути казах на Биан:

— Имам си по-важни задачи. Да се махаме.

Уотърбъри рязко вдигна глава и се престори на изненадан.

— Какво… О, Дръмънд, Тран… тук ли сте?

— Някой друг ли трябваше да дойде?

— Аз съм зает човек. Това тук е важна служба.

— Трябвало да наминем. Ето ни. Какво има?

Той не беше свикнал да му държат такъв тон и моята прямота за момент го обърка.

Между другото кабинетът беше малък, а плотът на бюрото — също като ума и личността на обитателя — безплодно чист, без каквито и да било нормални признаци за човешко присъствие. Цялата украса се състоеше от една снимка на министъра на отбраната, закачена на видно място. При по-внимателно взиране различих върху нея автограф с кратък надпис, който навярно гласеше: „На най-стиснатия задник в цялата сграда — продължавай в същия дух“. Обикновено хората използват подобна бюрократична порнография, за да впечатляват посетители и подчинени. В случая обаче подозирах, че Уотърбъри се надява да впечатли министъра, ако по някакво чудо намине на чаша кафе.