Брайан Хейг - Посредникът

— Интересно ми е — каза Биан, докато вървяхме. — Оли и Бъд. Какво стана с тях?

— Оли беше хитрец и извъртя работата така, че стана герой за консерваторите. Обявиха го едва ли не за светец — добрия морски пехотинец, вършещ всичко по силите си за нацията, която обожава. Според мен наистина имаше нещо такова. Така че Оли получи каквото се полага на един низвергнат служител — радиопредаване и цяло състояние от книги и лекции.

— А Бъд?

— Да, Бъд. Една вечер се прибрал у дома и се нагълтал с хапчета. — Изчаках я да го осъзнае, после казах: — Краят е щастлив. Открили го навреме. Извод: във Вашингтон дори добронамерени хора могат да вършат пакости.

— Но поуката е по-голяма, нали?

Кимнах.

— Използваш тази история за сравнение. Клиф е един от ония двамата.

Пак кимнах.

— Искаш да кажеш, че е хлътнал в нещо голямо, нещо по-сложно, отколкото можел да си представи?

— Осем точки. Продължавай за десетка.

Няколко минути вървяхме мълчаливо. Накрая Биан осъзна пълния смисъл на случая и попита:

— Но как е реагирал Клиф — като Оли или като Бъд? Това е въпросът, нали?

— Добре. Сега се пробвай за голямата награда.

— От онова, което знаем за Клиф, той не е бил като Бъд. Животът му подсказва, че е бил издръжлив, упорит, жилав. По-скоро тип Оли. Нали?

Кимнах.

— Значи вярваш, че е убит?

— Имаш ли пистолет? — попитах аз.

— Какво означава…

— Имаш ли пистолет?

— Да… в служебната каса.

— Започни да го носиш.

На входа Биан размаха пропуска си за Министерството на отбраната и двамата бързо навлязохме в луминесцентната утроба на бетонния звяр. Всеки път, когато прекрачвам в тази сграда, усещам някакво пърхане в стомаха; нарича се паника. В цивилния живот са сигурни само две неща — смъртта и данъците; за офицера от кариерата има и трета, далеч по-лоша сигурност: назначение в Министерството. Засега бях успял да избегна тази печална съдба. Засега.

— Кабинетът ми е горе — уведоми ме Биан. — На петия етаж. Мистър Уотърбъри ме помоли да се отбия преди срещата.

— Хайде да го излъжем, че си се отбила.

— Ще забележи. По-умен е, отколкото си мислиш.

— Как ме е заблудил!

Тя се изкиска и продължихме напред.

В очите на славната американска общественост Пентагонът е огромен и непроходим лабиринт, успяващ да изхарчи всяка година по четиристотин милиарда долара от парите на данъкоплатците.

Сградата обаче е изумителна почти във всяко възможно отношение. Провеждат се посещения за туристи и екскурзоводите обясняват, че това е най-голямата административна сграда с 616 538 квадратни метра разгърната площ, заемаща терен от 117 декара, способна да приюти с различна степен на удобство или неудобство 23 000 служители.

С две думи, това е гигантски мемориал за победата на функцията над формата и колкото и да е невероятно, построили са го само за шестнайсет месеца трескава дейност в разгара на Втората световна война срещу изумителната цена от едва петдесет милиона долара.

Веднъж цитирах тази удивителна статистика на един познат строителен предприемач. Той се разсмя и отбеляза: „Тъпаци. Ние взимаме десет пъти повече само за ремонт на сутерена. И го влачим с години.“

Други интересни подробности: сградата може да се похвали с 284 тоалетни, най-голямата световна колекция от санитарен фаянс под един покрив, над 2000 кабинки и около хиляда писоара. Във връзка с тази увлекателна статистика бих направил само една полезна забележка: трябва да си идиот, за да купиш имот надолу по течението.

Всъщност щабовете на три четвърти от родовете войски са между тия стени; морската пехота си има отделно здание, но не много далече. Смята се, че тази насилствена близост ще ги принуди да работят в добросъседска хармония. Изглежда логично, тъй като в края на краищата четирите рода войски изпълняват една и съща основна задача — да пердашат всички държави, които не ни допадат. И точно защото е логично, не се получава: всички ние ламтим за едни и същи пари от бюджета, човешки ресурси и възможности да се изявим.

Минахме покрай една стена, върху която са подредени спретнато гербовете на армията, военновъздушните сили, военноморския флот и морската пехота. Посланието е ясно: един за всички, всички за един, е pluribus unum.

Туристите може и да му вярват.

Моята войска, армията, е най-старата, най-голямата, най-умната и очевидно с най-добрата военна прокуратура. Морските пехотинци също си ги бива, най-вече защото разсъждават и действат като армията, само дето повече ги бие хормонът и имат феноменалната дарба да палят хорските задници.