— Решихме… да изчакаме по-добри обстоятелства. — Въпросът ми я беше разстроил. Тя помълча и преглътна. — Армейският живот… ти си ерген, разбираш как е.
Разбирах. Глобалната война срещу тероризма, или каквото хитроумно име са й лепнали напоследък, не помага много за романтичните връзки, освен ако случайно не се влюбиш в терорист.
След малко Биан добави:
— През тия три години с всичките истории в Босна, Косово, единайсети септември, а сега Афганистан и Ирак…
— Чия беше идеята да изчакате?
— Защо трябва да е нечия идея?
— Тези неща никога не стават по взаимно съгласие. — Тя се опита да извърне глава, но аз я погледнах право в очите и настоях: — Твоя или негова?
— Добре де… негова. Той беше в Косово, после в Афганистан. И аз бях в Афганистан, но след него, после в Ирак, пак по различно време. След като той изкара една година в Колежа на Генералния щаб в Левънуърт, го назначиха в Първа бронирана дивизия и пак замина за Ирак. Не искал да остана вдовица или цял живот да се грижа за инвалид. Нямаше как да споря. А и какво значение имаше? Така или иначе, щяхме да сме разделени.
Без съмнение през главата и сърцето на Марк Кембъл минаваха цял куп трезви и практични разсъждения и всичките изглеждаха логични, убедителни, дори неоспорими. Но по мое мнение с жена като Биан Тран трябва да се придържаш към друга логика. Аз не бих я пуснал и на десет крачки от мен без пръстен с диамант колкото Гибралтарската скала, целомъдрен пояс около слабините и табелка на шията: „Пипнеш ли я, ще ти откъсна топките“.
Е, както споменах, тя беше много привлекателна и компанията й ми допадаше силно. Не можех да си представя някой мъж да изпитва противното.
— Имаш ли негова снимка?
Имаше, разбира се. Бръкна в джоба на армейските си панталони, извади портмоне, измъкна от него малка снимка и ми я подаде, докато карах. Хвърлих един поглед и върнах снимката.
Беше цветна, направена може би на военен бал, и Марк Кембъл имаше майорски нашивки върху ръкава на парадната униформа, жълти петлици — танкист — и медали колкото за цяла коледна елха. Гледаше право в обектива с широка дружелюбна усмивка, беше строен и широкоплещест, с тъмна коса и тъмни очи, масивна челюст и трапчинка на брадичката. Напълно разбирах защо на жените им се подкосяват краката, като го видят. Красив. Дързък.
— Ще си имате прекрасни дечица — предсказах аз.
Никакъв отговор.
Озърнах се. Изпаднала в мрачен транс, Биан зяпаше през прозореца. Сигурно не и беше леко — любимият на фронта, началството я товари с взривоопасно следствие, а отгоре на всичко и аз. Понякога съм много досаден.
— Добре ли си?
Тя продължи да се взира навън.
Не обичам да си говоря сам и няколко минути пътувахме в пълно мълчание. Наближаваше шест вечерта и небето притъмняваше, вятърът брулеше дърветата, а откъм хоризонта се задаваха дъждовни облаци — типична октомврийска привечер във Вашингтон.
Ни в клин, ни в ръкав Биан ме уведоми:
— Наистина искам да разреша този случай.
— Мисли като ченге. Биан. Нищо лично. — След малко я посъветвах: — Надявай се на едно — да приключиш случая без последствия за кариерата си.
— Какво означава това?
— Помисли си за Оливър Норт и Бъд Макфарлейн.
— За кого?
— На колко години си?
— На трийсет и една. Накъде биеш?
— Помниш ли скандала „Иран-контри“?
— Не съм го и чувала.
— Роналд Рейгън?
— Той не беше ли президент преди Линкълн или малко след него? — Тя ме смушка в ребрата. — Добре де, разкажи ми за тия двамата… как им бяха имената?
— Оли и Бъд. Бъд беше бивш полковник и стана съветник на Рейгън по националната сигурност. Оли беше действащ полковник от неговия екип.
Тя отбеляза:
— Полковниците трябва да се държат под око.
— От няколко дни и аз съм сред тях.
— О, в такъв случай… поздравления. Как се чувстваш?
— Горе-долу. Казват, че трябвала цяла година, за да проумееш, че ти плащат повече, за да постъпваш по-глупаво. Още привиквам.
— Е, за начало добре се справяш. — Тя се разсмя. — Продължавай с историята.
— Не е история, а тъжна столична приказка. Оли и Бъд — свестни момчета, добронамерени, патриоти, с две думи, солта на земята. По онова време законът забраняваше на правителството да праща пари на контрите, които се биеха срещу комунистическото правителство на Никарагуа. В другия край на света иранците и техните приятелчета от Хизбула в Ливан отвличаха американски служители и ги изтезаваха до смърт.
Читать дальше