Брайан Хейг - Посредникът

Старицата излезе от кухнята, следвана от мършаво виетнамско момче с лилава коса, обица на носа, пънкарски дрехи и треперещи ръце, държащи голям поднос. Вероятно родителите му също като Биан можеха да разкажат как са избягали от кошмара и са дошли тук, за да осигурят на сина си по-добър живот, хубаво образование и големи възможности. Като го гледах, бях готов да се обзаложа, че сега се питат имало ли е смисъл.

Младежът остави подноса на сгъваема стойка и двамата със собственичката почнаха да подреждат чинии по масата. Върху повечето имаше задушени зеленчуци и лепкав ориз, но две бяха пълни с нещо люспесто и ужасно зловонно. Хвърлих на Биан обвинителен поглед.

— Ти каза, че мразиш риба.

— Излъгах. — Тя се разсмя. — Виетнамка съм. Естествено, че обичам риба.

Поне оризът изглеждаше донякъде годен за ядене и миришеше нормално.

Собственичката подхвърли нещо на Биан, а тя й отвърна. После ми преведе:

— Казва, че не предлага бира, защото няма разрешително за алкохол. Но за избрани клиенти държи тайни запаси отзад, в хладилника. Ще донесе след малко.

Небесата почваха да се разведряват. Усмихнах се на жената, после на Биан.

— Моля те, предай й моите най-сърдечни благодарности за гостоприемството. Кажи, че е безкрайно любезна.

Биан преведе това и жената се поклони. Добавих:

— Освен това, моля те, кажи й, че има красива и много хитра дъщеря.

Биан извърна очи за момент. После пак ме погледна.

— Много си наблюдателен.

— Наследила си красотата от майка си.

— Е… благодаря.

Майка й каза нещо, Биан я потупа по ръката и отговори. Майката ме погледна, после се върна в кухнята.

— Какво си казахте?

— Тя смята, че си добър човек, и има специална изненада за теб. — Биан добави с усмивка: — Казах й, че нищо не разбира от мъже. Би трябвало да ти сипе отрова.

След малко майката на Биан се върна с чиния, върху която вдигаха пара два горещи сандвича от „Макдоналдс“. Остави я пред мен заедно с две кутии светена вода, благословена от папа Будвайзер.

Скочих и я прегърнах. Тя се разкиска и рече на дъщеря си нещо, което сигурно означаваше „Кажи на тоя ококорен идиот да ме пусне, преди да му тегля едно коляно в топките.“

Седнах и майката се оттегли. Биан набоде на вилицата парче риба и каза:

— Опитай мъничко от това. Много е вкусно.

— Не… благодаря.

— Сигурен ли си? Рибата е сладководна. Има различен вкус.

— Да не е плувала в уиски?

Тя се разсмя.

Известно време мълчахме, заети с храната. После тя попита:

— Какво си спомняш за Виетнам? Не за страната, а за войната.

— За мен това беше телевизионна война. Нали ме разбираш?

— Не. Обясни ми.

— Беше първата война, която нахлу в американските домове. През една цяла година от моя живот — годината, когато баща ми служи там за втори път — бях залепнал за екрана. Исках да го видя по телевизията, но така и не успях. Разбираш ли?

— Не разбирам. За мен бе достатъчно да изляза в задния двор и виждах проблясъците на оръдията.

— Една вечер мой приятел наистина видя по Си Би Ес как баща му пада прострелян.

— Мъртъв?

— Ранен. Но за повечето американци онази война, както и сегашната, беше просто част от вечерните новини между поредния нашумял съдебен процес и прогнозата за времето.

— Телевизията и медиите ли я направиха непопулярна?

— Войните никога не са били популярни.

— Знаеш какво имам предвид. В една историческа книга прочетох, че за една вечер Уолтър Кронкайт е нанесъл по-големи поражения, отколкото цялата офанзива Тет.

— Медиите и телевизията разголиха истината — нежелана и неприятна, но важна истина. В много отношения бяха предубедени и безотговорни… но си мисля, че направиха повече добро, отколкото зло, казваха повече истини, отколкото лъжи. А за голямата истина бяха безпогрешни.

— Коя истина?

— Бяхме се замесили във война, която не възнамерявахме да спечелим. Също като секс, в който никой от двамата не изпитва оргазъм — накрая някой трябва да се оттегли.

— Много… своеобразно обяснение.

— Мисля да напиша учебник по политология.

— И сигурно ще го продават под рафта, в затворен плик? — Отхапа от рибата, после се пресегна, взе бирата ми и отпи солидна глътка.

— Мога да ти поръчам цяла бира — казах аз. — Собственичката много си пада по мен.

Тя се разсмя. Изведнъж се погледнахме в очите.

Аз пръв извърнах глава — все някой трябваше да го стори, преди играта да загрубее.

Очевидно някак почвахме да се сближаваме. Тази жена излъчваше чувственост и неосъзната сексуалност, която ми действаше много силно. Нямам представа защо, но сякаш и тя ме намираше за привлекателен. Разбира се, не обичам да посягам на чужди приятелки. Връзките ми с жените са трудни и без допълнителни усложнения. Но понякога допускам отклонения от правилото.