Брайан Хейг - Посредникът

Към средата на купчината доверието и дружбата между двамата очевидно се разклащаха; встъпителните приветствия ставаха по-кратки и хладни, а езикът на текста — официален и конкретен, без разговорни нотки. Вече не бяха добри приятели, споделящи едно изумително приключение. Преобладаваха темите за трудни преговори, заплахи и контразаплахи — Шараби напомняше на Даниълс колко е важна ролята му за американската окупация. Даниълс пък напомняше, че без американските пари и поддръжка Шараби е гола вода, спукана му е работата и тъй нататък.

Хрумна ми още нещо — по време тези послания съвпадаха приблизително с писмата на Даниълс до бившата му съпруга Тереза. Явно в този момент той почваше да усеща как ледът под краката му се пропуква и отчаяно размахваше ръце в търсене на опора — предаден, гневен, прегазен от събитията, озлобен и готов да си изкара яда върху когото и да било.

Погледнах часовника си. Десет вечерта. Станах и се разкърших.

Макар и двойно по-стара от мен, Филис изглеждаше удивително бодра, без нито една гънка по костюма и с идеална прическа, сякаш току-що излизаше от фризьор.

Биан не само изглеждаше също тъй свежа, но и някак успяваше да се съсредоточи върху своята купчинка, прелиствайки страниците една след друга. Може би се дължеше на рибата. Зачудих се дали и Филис не яде риба.

Филис видя, че съм станал, и ме попита:

— Какво мислиш?

— Даниълс пише като човек, който току-що е узнал, че жена му се чука с брат му.

Без да обръща внимание на грубото ми сравнение, тя отново попита:

— Разбираш ли какво четеш?

— А дали искам да разбера? — отвърнах аз не съвсем на шега.

Тя се вгледа в мен.

— Обясненията ще дойдат после. Край на почивката. Сядай и чети.

Между другото Филис е търпелива и кротка като библейския Йов. Собствените ми родители, колкото по-възрастни стават, толкова по-малко сдържаност забелязвам у тях. Не искам да кажа, че носят памперси, изкуфяват или нещо такова. Но имат склонност да дрънкат първото, което им хрумне. Понякога става много досадно — например майка ми започва всяко телефонно обаждане с изтъркания въпрос:

„Имам ли вече внучета?“ На което неизменно отговарям: „Не и с твоята фамилия.“ Татко приема това за бунт. Мама проверява дали още има начин да си осиновят дете.

Както и да е, Филис изглеждаше необичайно напрегната и може би леко развълнувана, а търпението й определено почваше да се изчерпва.

Около пет минути по-късно чух как Биан промърмори:

— Божичко!

Филис отвърна с известно облекчение:

— Е… най-сетне.

Биан вдигна една страница пред лицето си и я загледа с нескрито изумление.

После плъзна страницата по масата в моя посока. Писмото беше от Шараби и започваше с една от постоянните теми — оплаквания от некадърността на американските войници като окупатори. Някъде към средата прочетох:

Сам виждаш, че моето положение стана крайно несигурно и опасно. Моите иракски братя шиити не ми вярват. Садр и Систани правят всичко възможно да ме изместят като водач на шиитите, защото ме смятат за страхливец, който е избягал от най-страшните години под властта на Саддам, а сега работи за американците, без да проявява вярност към родината. По улиците ме наричат американска марионетка, блюдолизец на Пентагона и още по-лоши неща, които не бих си позволил да повторя. Всичко е тъй ужасно и безкрайно срамно. То представлява сериозен проблем за мен и ти трябва да разбираш, че е голям проблем и за теб, братко. Америка е моята втора родина и аз наистина съм вашият най-добър кандидат за водач на страната. Ти някога го разбираше и навярно все още го разбираш, нали? Знам, че губя доверието ти, но погледни в сърцето си и там ще ме видиш все още като добър приятел.

Срещнах се с хората, които ти описах по-рано — онези персийци от Техеран, които казват, че не харесват Систани и Садр. Те имат свои агенти в иранските разузнавателни служби и ми обещаха, че може да има размяна на информация, която ще бъде извънредно полезна за мен, за теб и за тях. Искам да си възвърна твоето доверие и знам, че трябва да ти осигуря нещо, което ще те върне в прегръдките на Томас и Албърт.

Съжалявам за неприятностите, които ти навлякох. Макар че навярно си спомняш — не аз предизвиках тия ужасни притеснения с фалшивите данни и неверните обещания. Направиха го хора, на които се доверявах, а ти също се срещна с част от тях и им повярва.

Но моите приятели в Техеран имат информация, която могат да ми дадат, и обещават, че тя ще има огромна стойност за вас — както за вашите войници тук, така и лично за теб, мой скъпи приятелю.