Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— И какво направил в крайна сметка?

— Обещал хрътката и на двамата крале — каза Килмара. — Те дошли, за да сключат сделката, но още щом се зърнали, забравили напълно за кучето и започнали да се бият. Макдатоу, както подобава на истински политик, следял битката от един близък хълм. Била чудесна: имало подвизи, смелчаци, както и кратки почивки за отдих и музика на арфа. За разлика от него, обаче, кучето чудо не се задоволявало само да гледа. Хвърлило ези-тура и се присъединило към мелето на страната на краля на Ълстър, в резултат на което му отрязали главата.

— И каква е поуката?

— Избирай разумно битките си!

Килмара подкани с жест Фицдуейн да седне край голямата кухненска маса и отиде до печката. Разрови жарта, за да разпали огъня и се наслади на топлината, излъчвана от нея. Сложи престилка върху униформата и започна да готви, като си тананикаше.

Фицдуейн задряма. Зазоряваше се. Присъниха му се странни образи. Сепна се, когато Килмара постави пълна чиния пред него.

— Бекон, яйца, наденички, домати, гъби, пудинг и препържен хляб — каза той. — В Швейцария няма да видиш такова нещо. Наля кафе за двамата от едно емайлирано джезве, което изглеждаше така, сякаш бе от времето на крал Макдатоу.

Фицдуейн вдигна чашата си с кафе.

— Книгата, която сте намерили в колата на терористите…

— Да?

— Смяташ, че има нещо общо с мен?

— Не е изключено. Може би на някое от пътуванията ти в чужбина си направил снимки на местен бос, които го показват не от най-хубавата му страна, и нашите приятели са били изпратени да ти дадат завинаги урок. Не ми изглеждаха на хора, които те потупват по рамото. Е, кой знае, ще се тревожа за причините, след като се наспя.

— Имам идея — каза Фицдуейн. — Откакто си на тази работа, пресата не е публикувала твои снимки, нали?

— Да.

— Имаме значи две неща. Първо, нашите терористи бяха убити на десетина километра от тази къща, и то докато са пътували насам. Второ, в книгата ми има голяма твоя снимка, направена в Брюксел. Вероятно това е най-скорошната ти снимка, която лесно може да бъде намерена.

— Намекваш, че мишената може да съм бил аз? — попита Килмара, преди да налапа вилицата с бекон, пудинг и пържен хляб.

— Тази сутрин бързо схващаш.

Килмара дъвчеше.

— Хей — каза той, — ако обичаш, остави подобни разсъждения за след закуска!

Навън, се зазоряваше. Изкукурига петел.

На предната седалка в салона за първа класа на самолета за Цюрих имаше една голяма арфа, здраво стегната с предпазен колан. На Фицдуейн му стана интересно. Попита стюардесата, но отговорът не го удовлетвори. Казаха му, че арфата е на пилота.

Известно време мисли за това, но после заспа. Надяваше се, че ще доживее да се събуди. На единадесет хиляди метра височина се намираше по-близо до рая, отколкото му се искаше, дори и ако не беше поверил живота си в ръцете на пилот, който сякаш бе по-подготвен за оня свят; отколкото да се държи приветливо с пътниците. На Фицдуейн често му се налагаше да пътува със самолет и това не му харесваше. В Конго го бяха свалили. Във Виетнам също. От войните, в които бе участвал или отразявал, стигна до убеждението, че по самолетите винаги стрелят, без значение чии са те.

Събуди се, когато летяха над Бристол Чанъл и погледна навън. Крилото все още беше там и той се почувства по-добре. Нямаше и нови дупки. Микрофонът изпращя и един механичен глас ги уведоми, че пътуват с пет хиляди мили в час и че температурата в Цюрих е пет градуса по Целзий, Фицдуейн затвори очи и заспа отново.

Мъжът, когото скоро всички щяха да наричат Палача, стоеше гол пред огледалото и се любуваше на отражението си. По лицето и тялото му имаше кръв, която беше започнала да засъхва. Космите на гърдите и слабините му бяха сплъстени от нея. Беше заспал веднага след акта и убийството, което съпътстваше кулминацията. В стаята миришеше на кръв, сперма, пот и на страха на жертвата, което най-много му харесваше. Осакатеното тяло беше все още в стаята, грижливо прибрано в непромокаема торба в единия ъгъл.