Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Килмара излезе от банята с влажна кърпа в ръка.

— Сега е мой ред — каза той.

Повдигна дясната ръка на трупа и изтри слоя съсиреци. От тялото се носеше миризма на кръв, изпражнения и парфюм. Забеляза, че парче от граната или куршум се бе врязало в китката и бе оставило дълбок белег в плътта й. Попи внимателно краищата на раната. Светлината беше слаба. Разчитаха на прожекторите зад прозореца. От десния джоб на униформата си той извади фенерче и насочи лъча му към безжизнената ръка.

Знакът беше съвсем малък и отчасти заличен от раната. Независимо от това, голяма част от татуировката се виждаше ясно: буквата „А“ обградена от нещо, което приличаше на венец от цветчета. Полковникът вдигна глава към Фицдуейн и погледите им се срещнаха. После кимна и се изправи. Хвърли окървавената кърпа в банята и се наведе да събере няколко от гилзите около трупа. Прибра ги в джоба си.

Слязоха по стълбата и се запровираха през хаоса: прибираха се кабели за прожектори, ревяха мотори, военни камиони тръгваха един по един.

— Как го правиш? — зачуди се Килмара.

Фицдуейн се усмихна, разпери ръце и вдигна рамене.

— Знаеш ли какво е писал Карл Густавус Юнг? — попита полковникът.

— Не знаех, че се е казвал Карл Густавус. Преводът не е точен, но цитирам: „Съвпадения не съществуват. Вярваме в съвпаденията само защото нашият светоглед не може да ги обясни. Пленници сме на причинно-следствената връзка.“

— И сега сигурно ще ми кажеш какъв е бил Юнг по народност.

— Добре де, умнико, ти кажи! — усмихна се Килмара.

— Швейцарец.

Те се запътиха към подвижния лазарет. Там един военен лекар играеше на карти с лейтенант от рейнджърите. До тях на масата имаше бутилка ирландско уиски и две полупразни чаши. От рафта на стената Килмара свали още две и щедро разля. Допълни и техните. Извади гилзите от джоба си и ги постави пред лейтенанта.

— За спомен — каза той. — Как се чувстваш?

— Една изкълчена китка и много синини — отговори Бърк. — Хич не е весело да те застрелят.

— Имаш късмет, че автоматът й беше „Скорпион“ — каза Килмара. — Използва патрони с малка пробивна сила.

— Е, не по-малко важно е да знаеш как да се обличаш според случая — отвърна Бърк, посочвайки обгорената, но иначе здрава противокуршумна жилетка, окачена на една кука на стената. Внезапно той пребледня и се втурна към тоалетната. През отворената врата се чуха недвусмислените звуци от повръщане.

— Физически нищо му няма — каза лекарят. — Но вследствие на травмата може да получи стрес. Невероятен късметлия!

— Юнг е писал и следното: „Във всеки процес частично или напълно играе роля шансът“ — цитира Фицдуейн. — Малко хора го знаят.

— О, Господи! — лекарят пресуши чашата си.

Когато Фицдуейн и Килмара излизаха, пред тях минаха носилките с мъртвите терористи. Доброто настроение на Хюго, придобито от уискито, изпито в лазарета, се изпари.

— Потискаща гледка — констатира той мрачно.

— Бих се чувствал много по-потиснат, ако в тези торби бяхме ние — весело каза полковникът. — Научи се да виждаш нещата от хубавата им страна в тази игра.

Пристигнаха в къщата на Килмара малко след пет и тридесет минути сутринта. Ако не се брои скърцането на гумите по чакъла, когато саабът спря наоколо беше тихо. Откъм ъгъла на голямата къща в грегориански стил изскочиха две ирландски хрътки и се насочиха към тях.

— Човек да се чуди дали са кучета или космати слонове! — зарадва им се Фицдуейн. — Ама че огромни зверове!

— Ако идваше по-често, нямаше да се чудиш. А сега си трай, докато не те представя!

Нямаше нужда от подсещане. Наблюдаваше как Килмара заповяда на кучетата да седнат. Всяко от тях беше високо поне метър и двадесет и вероятно тежеше колкото един добре сложен мъж. Виждаха се острите им зъби.

— Това са Ейлби и Килфейн. Имам ги отскоро.

Двамата влязоха в къщата от задната врата и тръгнаха към голямата кухня.

— Знаеш ли историята на истинския Ейлби?

— Май съм я позабравил.

— През първи век имало една известна ирландска хрътка на име Ейлби, притежание на Макдатоу, крал на Ленстър. Ейлби бил толкова забележително куче, че можел за един ден да прекоси кралството от край до край и, разбира се, нямал равен на себе си както на лов, така и на война. Той станал толкова известен, че кралят на Ълстър и кралят на Конът изгаряли от желание да го притежават. Предложили за него шест хиляди млечни крави и колесница с два породисти коня. На следващата година подновили предложението си. Макдатоу не могъл да устои. Същевременно обаче знаел, че каквото и да направи, ще си намери белята, защото кралят, който нямало да получи Ейлби, щял да му създаде неприятности. Бил изправен пред истинска дилема.