Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Не бих се обзаложил — каза Фицдуейн. — Като се има предвид времето, по-скоро ми се струва, че ако не си отваряме очите на четири, ще попаднем между чука и наковалнята. Мислиш ли, че се кани да каца?

— По дяволите — извика Хенсен. Волвото бе влязло в една дупка и автоматът го удари в слабините.

Фицдуейн обърна глава и видя какво се е случило.

— Там и се държи оръжие?

— Много смешно! — каза Хенсен кисело, търкайки удареното място. — Май се накланя за завой. Струва ми се, че ще продължи да кръжи, докато не се махнем оттук. Ако ще каца, сигурно му заемаме пистата.

Фицдуейн бе вперил очи в пътя пред себе си. Най-сетне училището се виждаше. До главния вход имаше някой.

— Познавам всички от охраната — каза той, — ако видим поне един от тях, може би все още ще можем да успеем, преди да е станало късно. А ако не — той хвърли поглед към дьо Гевен, — тогава ти си на ход. Можеш ли да го направиш от осемдесет метра?

— Съвсем скоро ще разберем — дьо Гевен беше сложил наметалото за глава, каквито носеха арабите. Фицдуейн също — бяха ги намерили в колата на саботьорите. Французинът бе спокоен и съсредоточен, а в ръцете му имаше тежка ловна стрела.

Човекът с животинската маска до входа им махна с лявата си ръка. В дясната държеше „Узи“. Фицдуейн направи завой и спря. Задницата на колата бе на седемдесет и пет метра от маскирания.

училището „Дрейкър“ — 18:09 часа

Успяха, наистина успяха, мислеше си маскираният на пост пред главния вход. Баща му бе испански промишлен магнат, който бе натрупал богатството си при режима на Франко, но сега гледаше да не се показва много-много. Напоследък прекарваше все повече време в Южна Америка, преследвайки различните си бизнес цели, а и жени. По-малкият му син, Карлос, го бе разочаровал. На момчето му липсваше реализмът, с който да оцелее в този свят. Честно казано, той се срамуваше от него. Спасителният вариант се оказа училището „Дрейкър“. Можеше да го прати там, докато не измисли нещо. Но бащата не се задълбочи да мисли от сега какво може да се направи. Решаваше повечето проблеми на принципа: „Далеч от очи, далеч от сърце“.

Омразата, която Карлос хранеше към баща си, отвори рана в сърцето му. Едва когато се присъедини към Жертвоприносителите, раната спря да кърви и той се почувства силен, придоби самочувствие, което до тогава очевидно му бе липсвало. Учуди се на дързостта си. Само преди минута бе убил две човешки същества с цианид. Сега чакаше саботьорите от Фантом, които трябваше да взривят моста. Не ги познаваше, но знаеше марката и номера на колата, както и приблизителното време на пристигането им.

Волвото спря на разстояние удобно за стрелба, сякаш се бе блъснало в камък или нещо се бе повредило. Може би бяха спукали гума. Вдигна палец, за да покаже, че са превзели успешно училището и тръгна напред да помогне.

Двамата пътници слязоха от колата и шофьорът ядно ритна задната лява гума. Другият отвори задните врати и надникна вътре. На Карлос му се стори, че вижда върха на лост за гуми. Разкъсваше се между желанието да отиде да помогне и заповедта да стои на поста си. Сложи ръце на устата си и извика, че има заповед да не се отдалечава.

Мъжът, който тършуваше отзад, направи крачка встрани и Карлос видя, че той държеше в ръцете си нещо, което сякаш бе насочено към него. Тъй като очакваше да види лост или резервно колело, в първия момент не повярва на очите си. Когато стрелата се заби в гръдния му кош, той все още не можеше да разбере какво означава всичко това. Излетя и втора стрела и се заби в корема му. Той се свлече, без да гъкне. Последната му мисъл преди да умре бе, че внезапно се бе застудило.

училището „Дрейкър“ — 18:10 часа

Като видя резултата от действията си, дьо Гевен изгуби ума и дума. Беше побелял като платно и стоеше като вкаменен. Фицдуейн измъкна лъка от ръцете му и го хвърли отзад във волвото, после натика дьо Гевен в колата и тръшна вратата. Скочи на мястото си, натисна рязко газта и профуча през главния вход на училището.

В двора нямаше никой. Видя няколко коли с вдигнати капаци и повредени двигатели.

— Действайте мълниеносно — каза той.

Мъроу, който най-добре познаваше разположението вътре в сградата, махна на Андреас да го последва. Двамата притичаха до задната страна на училището там, където излизаше тунелът откъм пристана. Мъроу държеше „SA-80“, превключена на автоматична стрелба, а на гръб бе преметнал снайпера си. Андреас носеше „Ремингтона“ на Фицдуейн и гранатомета, който тежеше доста и на човек му трябваше да се поупражнява, за да може да го насочва правилно, но за близък бой беше направо опустошително оръжие.