Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Близнаците фон Графенлауб, Руди и Врени, нали? — прекъсна го Фицдуейн.

— А Ерика? — добави Мечката.

— Да, да — каза Паулус.

— Хм, май е по-добре да ни разкажете абсолютно всичко — каза Мечката. — Чарли знае ли?

Паулус поклати глава:

— Знае, че съм хомосексуалист, но нищо повече. Той е добър приятел и приятен човек. Исках да му кажа, но така и не се реших.

— Боя се, че сега ще научи — каза Мечката. — Осъзнавате това, нали?

Паулус кимна.

Когато си тръгнаха от музея, бе късен следобед. Докато Мечката се чудеше къде точно да задоволи протестиращия си стомах — бе решил, че му е дошло до гуша от риба — Фицдуейн му зададе въпроса, който не му даваше мира откакто фон Бек им бе показал как минава през стени.

— В Швейцария прието ли е да се пробиват стените на музеите само и само творецът на изкуството да изрази виждането си?

Мечката се засмя:

— Това е живо изкуство. Всъщност обяснение има. Тъй като ще правят разширение на музея, тази стена, така или иначе, ще бъде съборена и решили, че сигурно ще е забавно, ако в това вземат участие и хората на изкуството, всеки по свой начин.

— Аха.

— Колкото и странно да изглеждат нещата, те винаги имат просто и ясно обяснение. Прав ли съм?

— Не — каза Фицдуейн.

Шефът на Крипо смяташе главната квартира на Проекта „К“ за убежище. Само там можеше да се отдаде на мисли, само там можеше да избяга от началниците си, които непрекъснато искаха да докладва за развоя на разследването, само там можеше да се скрие от всякакви антитерористични организации, които искаха парченце от Палача, вероятно, за да го одерат и да го окачат на стената като доказателство за свършена работа, само там наистина имаше резултати, за разлика от предприетото на международно ниво преследване на Палача, което се бе превърнало в самоцел, само там можеше да избяга от жена си и от двете си любовници, всяка от които го обвиняваше за дългите му отсъствия като смяташе, че е пренебрегната за сметка на друга. Напоследък не беше здравословно да си шеф на Криминалната полиция в Берн.

Той случайно бе в стаята, когато Хенсен приключи със задачата, която Мечката му бе поставил. Като видя какво има на екрана, не можа да повярва на очите си. Нима това бе възможно? Нима наистина бяха разгадали загадката? Ще могат ли най-сетне да изпратят ирландеца да си върви по живо по здраво при блатата си? Можеше ли вече да забравят, че някога е съществувал Палачът и да се върнат към обичайните две убийства годишно в Берн? По дяволите, ако всичко това бе вярно, щяха да имат нужда от повече шампанско.

Шефът се опита да потисне ентусиазма си.

— Сигурен ли си? — попита той. — Напълно ли си сигурен?

— Няма нищо сигурно на този свят, шефе — каза Мечката, — освен смъртта, швейцарският франк и това, че богатите стават още по-богати.

— Искам да ме убедиш в това, да ни убедиш всички тук — добави Шефът на Крипо, махвайки с ръка към останалите.

Кадар не бе очаквал, че Лодж ще бъде разкрит и не можеше да си представи как е станало. Толкова внимателно бе изпипал всичко около тази си самоличност. Дори не си бе позволил да поеме минимален риск, което не можеше да се каже за другите му прикрития. И как тогава го бяха разкрили?

Загубата на Лодж бе по-лоша от смъртта на приятел. И това бе съвсем естествено. Та той беше Лодж, в крайна сметка. Понякога не бе съвсем сигурен в това. Единствено самоличността му като Лодж бе връзката му с миналото, а сега вече никога нямаше да може да я използва. Чувстваше се някак осиротял.

Може би нещата не бяха чак в такива черни краски. Може би имаше изход — актьорът, когото бе използвал да отиде вместо него на проучването, когато идваше да живее в Швейцария, лежеше под половин метър бетон в къщата му в „Мюри“. Така че описанието и външността, с които полицията разполагаше, не бяха неговите. Можеше да се появи в истинския си вид като Лодж и възмутено да протестира за това, че някой е използвал неправомерно името му. Но това трябваше да стане извън Швейцария, защото иначе можеше да събуди подозрения. Е, можеше и да мине.

Не, не, беше твърде рисковано. Добре де, ще го обмисли.

Оставаха само два дни преди да напусне Берн и да започне това, което той наричаше „активната“ фаза на операцията. Може би щеше да е по-добре да тръгне веднага. Да, но планът бе внимателно изготвен и бе направил всичко необходимо, за да не бъде разкрит. Това донякъде можеше и да е за добро.

Провери показанията на термометъра, който бе поставил на тялото на Пол Шрауб. Тялото се размразяваше, но твърде бавно. Ако използваше гореща вода, щеше по-бързо да размрази хер Щрауб, но не беше сигурен до какви последици щеше да доведе това. Някой от съдебните лекари можеше да разбере какво е станало. Пък и тяло на човек, загинал при пожар едва ли щеше да е просмукано с вода. Не можеше и да се остави на огъня, както е замръзнал, защото нямаше да изгори равномерно. Един обгорял от вън труп, в чиито вътрешности човек спокойно можеше да си охлади питието, би повдигнал много въпроси.