Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Вероятно никога няма да разбера истината. Съмнявам се дори дали ще стигна до някакъв задоволителен отговор. А дали си струва да продължавам — и аз самият не съм вече много сигурен. В началото може би исках да разсея неяснотите, да намеря някакво правдоподобно обяснение на случката — той се усмихна, — но ако не мога да открия мотива, явно няма да стигна доникъде. От друга страна, трябва да си призная, че идването ми тук ме накара да се чувствам по-добре. Вероятно заради смяната на обстановката.

— Интересно, четох книгата ти, ти си опитен военен фоторепортер и би трябвало да си свикнал с неща като насилствена смърт.

— А не е ли по-добре, че не съм? — каза Фицдуейн.

Разговорът премина на друга тема. Отначало за работата на художника, а после заговориха за любимата тема на всеки чужденец — особеностите на живота в чужда страна, в този случай Швейцария и най-вече за чудатостите на хората в Берн. Балак имаше неизчерпаем запас от анекдоти и вицове за берничани.

Наближаваше два и Фицдуейн стана да си ходи. Погледна часовника.

— Ти си нещо като Пепеляшка. Тя си е тръгнала точно в полунощ, защото магията щяла да се развали и отново да стане бедното парцаливо момиче. Какво става с теб, когато заключиш вратите?

Балак се засмя.

— Ти май обърка приказките. Като изпия лекарството, в случая бира, от доктор Джекил — словоохотливия домакин, аз се превръщам в мистър Хайд — художника-маниак.

Фицдуейн погледна към голямото платно точно пред себе си. Без да е експерт, би казал, че стилът на Балак, който никак не обичаше определенията, е смесица от сюрреализъм и абстракция. Образността на картините му имаше непосредствено въздействие. Пресъздаваше връзката между страданието, насилието и красотата в смайващи образи. Не можеше да му се отрече, че притежаваше талант.

Вече навън Фицдуейн се подсмихна. Зад себе си чу прищракването на множеството ключалки, които Балак бе поставил на вратите на ателието си. Входът се наблюдаваше от камери. Двайсет хиляди долара за картина. Докато е бил жив, Ван Гог е нямал нужда от такива предпазни мерки.

После докато разглеждаше витрините, обсипани с боядисани яйца и великденски зайчета, образът на Етен изплува в съзнанието му. Липсваше му.

Фицдуейн гледаше как самолетът с отличителните знаци на ирландското правителство каца и бавно спира.

Това бе единственият правителствен самолет и обикновено с него летяха министрите или хора от подобен ранг. Килмара обаче обичаше да използва системата.

— Искаха да изпратят комитет по посрещането — каза Килмара, — проява на добри обноски, типично за швейцарците, но им казах, че предпочитам да се срещна с теб — вдигна глава към небето. — Боже, какво прекрасно време, в Ирландия пак валеше като из ведро като тръгвах. Мисля да емигрирам и да стана банкер.

— Доколкото разбирам, не си дошъл, само за да ме поздравиш за Великден — каза Фицдуейн.

Килмара се засмя.

— Очертава се доста необичаен Великден. Добре, ще започнем с това.

Отидоха направо в апартамента на Фицдуейн. След тях се движеха две полицейски коли без отличителни знаци, а докато говореха сградата се охраняваше. На летището правителственият самолет бе под въоръжена охрана и бе претърсен за експлозиви. Преди отлитането процедурата щеше да се повтори.

Шефът на Крипо си имаше достатъчно главоболия със серията от смъртни случаи, които се увеличаваха и не искаше към тях да прибави и евентуално покушение срещу Главнокомандващия на „Рейнджърите“ на Ирландия.

— Не бива да забравяш, че „Рейнджърите“ не са упълномощени да извършват разследвания — каза Килмара, — нашата задача е да се намесваме в опасни ситуации, когато това се налага. Смята се, че сме твърде закоравели, за да се показваме в обществото. Детективската работа е грижа на полицията. Естествено на практика нещата не стоят точно така, имаме си начини, но за директна намеса правомощията ни са ограничени — настроението му се смени. — Понякога е направо отчайващо.

— Каква беше реакцията от видеофилма? — попита Фицдуейн.

Килмара му беше казал за него още след като го бе гледал първия път, но самият филм имаше още по-силно въздействие. Никак не му хареса фактът, че из неговия остров се мотаят някакви хора с животински маски. Като ги гледаше, Фицдуейн си спомни за кървавите истории, които се разправяха за мястото още когато се пренесе там. Как се казваше култа? А, да, Жертвоприносителите. Били са изгонени със сила. Разказите за нашествието на Жертвоприносителите през дванайсети век бяха част от семейната история на рода Фицдуейн.