Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Чифуне се извърна към него и в този момент, макар да нямаха физически контакт, те бяха по-близки от всякога. По-близки, отколкото са били към всеки друг човек.

— Адачи-сан? — попита тя.

Фицдуейн кимна.

— Благоприличието — поясни той. — Изначалното човешко благоприличие. У Адачи то беше по-силно изразено, отколкото у мнозина от нас. Той беше свестен човек. Опитваше се да спазва правилата, грижеше се за хората — протягаше ръка и им помагаше.

— А аз го измамих — каза Чифуне.

— Не — възрази Фицдуейн. — Не мисля, че го измамихме. Той не би желал да изпитваш тази никому ненужна вина. Но мисля, че го направихме нещастен. А това е тъжно.

— Усещам го около нас — промълви Чифуне. — Струва ми се, че мога да протегна ръка и да го докосна — тя се разплака и Фицдуейн я прегърна през рамо. Двамата стояха безмълвни един до друг, докато под тях Токио се събуждаше и дъждът продължаваше да вали. Изведнъж Чифуне се вкопчи в свободната му ръка.

— Адачи-сан имаше силен дух — каза Фицдуейн. — Той ще остане с нас — тогава се сети за Кристиан дьо Гевен и за други приятели, които бе загубил, и се ядоса силно на хората, които си играеха с човешкия живот.

Замисли се какво трябва да се направи. Разговорът зад тях секна.

Паяка се прокашля.

— Фицдуейн-сан, Танабу-сан, редно е да знаете, че убийците на старши инспектора не са открили това, което са търсили.

Фицдуейн си представи опустошения апартамент на Адачи. Без съмнение той беше подложен на най-щателното претърсване, което някога бе виждал. Силно се съмняваше, че неканените посетители бяха пропуснали нещо. И изказа на глас мнението си.

— Адачи-сан намери осем касети, които сержант Фудживара беше скрил — обясни Паяка. — Той вярваше, че те могат да се окажат решаващото доказателство за убийствата в дома на Ходама-сан, но все още не бе прослушал голяма част от тях, когато си тръгна след разговора ни. Очевидно са били намерени от нападателите.

Фицдуейн погледна към Паяка.

— Именно от това се страхувах — отбеляза той.

— Не, Фицдуейн-сан, вие не ме разбирате — отвърна Паяка.

— Инспекторът беше професионалист. Той спазваше правилата. Направи копия и ги остави на съхранение при мен.

— Прослушали ли сте ги? — поинтересува се Фицдуейн.

— Не още — отвърна Паяка. — Не ми остана време.

Фицдуейн се усмихна тъжно.

— Е, хайде тогава да го направим, генерале. Ако има страна, където няма недостиг на касетофони, то това е Япония.

Имаше осем касети. На петата касета, която пуснаха, беше записан несполучливият опит на Шванберг да измъкне още пари от Ходама и братята Намака. Нещата вече се бяха изяснили.

Погледите на Йошокава и Паяка се срещнаха и Паяка кимна.

— Фицдуейн-сан — започна той, — вие предложихте на Йошокава-сан план на действие за разрешаването на този случай и поискахте помощта на Гама, за да го осъществите.

Фицдуейн кимна.

— В тази игра има прекалено много играчи — отвърна той.

— Ние използваме силата си един срещу друг, а после лъжем по малко. Искаме предсказуем резултат. Съблюдаването на правилата не влиза в сметките.

— Положението е необичайно — обади се Паяка. — Ние го обсъдихме. Фицдуейн-сан, вече имате подкрепата на Гама.

— Ще се пролее много кръв — предупреди Фицдуейн без заобикалки. Не искаше да се появи колебание, след като задвижеха плана. — Сигурни ли сте, че ще можете да се справите с това?

Паяка и Йошокава кимнаха.

Фицдуейн се извърна към Чифуне.

— Хайде да се залавяме за работа — подкани я той. — Ще започнем със самолета.

Токио, Япония, 11 юли

— Кой? — изкрещя Фумио Намака в слушалката.

Беше напълно слисан. После внезапно изпита гняв към некомпетентната си телефонистка, която очевидно не беше разбрала кой се обажда.

— Сигурно имаш грешка, жено. Този гайджин никога не би се обадил директно. Това е невъзможно. Абсолютно невъзможно!

От другия край на линията настъпи мълчание, докато телефонистката се опитваше да съобрази какво да прави. Знаеше, че не се е объркала, но пък Намака-сан, който обикновено говореше тихо, сега звучеше така, сякаш му се искаше да я удуши.

За момент жената се изкуши да прекъсне връзката с този, който се обаждаше, но после реши да направи още един опит.

— Много, много съжалявам, Намака-сан — каза тихо тя, с очевидно уважение в гласа, — но гайджинът настоява, че е Фицдуейн-сан и че трябва да говори спешно с вас.

Фумио видя, че ръцете му треперят от слисване и прилив на почти неконтролируема омраза. Това беше мъжът, убил брат му — единствения на света, когото бе обичал наистина. Това беше мъжът, когото — от самото начало на обаждането — Фумио обмисляше как да унищожи. А оня имаше наглостта да му позвъни директно!