Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Чифуне погледна към Хюго и безмълвно посочи към парчетата от папагала. Фицдуейн я разбра. Неканените посетители бяха намерили всичко. Каквото и да е било скрито в папагала, то вече беше изчезнало. Сякаш всяка частица от живота на Адачи бе осквернена. Беше убит, разголен, изкормен като животно, а накрая неговият дом и личните му вещи бяха унищожени. Той не беше просто убит. Беше заличен. Неговите убийци бяха жестоки и невъобразимо арогантни.

Фицдуейн прегърна Чифуне и я задържа в обятията си. Увереността й се беше изпарила и в момента тя изглеждаше крехка и уязвима. Отначало японката просто се притисна в него, за да почерпи от топлината на тялото му, но внезапно се разтрепери и разрида, след което от гърлото й се изтръгна плачевен стон.

Фицдуейн я притискаше до себе си и я галеше, но измина доста време докато тя се съвземе. Чифуне се отдръпна от него и го целуна по челото, след което отиде в банята, за да избърше очите си.

Паяка и Йошокава стояха във всекидневната, когато Фицдуейн излезе от спалнята. Очевидно бяха там отскоро. По лицата им се четяха загриженост и скръб.

— Къде е Танабу-сан? — попита Паяка.

— Тя ще… — започна Фицдуейн, но изведнъж осъзна, че обяснението му щеше да прозвучи банално. Раната беше много дълбока. Чифуне беше най-издръжливият човек, когото някога бе срещал, но усещаше, че тя нямаше да има сили да се справи със случилото се. Жертвата беше човек, когото обичаше. Нямаше да се съвземе лесно от тази загуба, нито пък щеше да я забрави някога.

Чифуне излезе от банята привидно спокойна. Беше измила лицето си и само няколко капки вода по блузата й издаваха скорошното й избухване.

Четиримата стояха в претършуваната из основи стая, в която цареше неловко мълчание. Паяка понечи да каже нещо. Фицдуейн вдигна ръка, за да го възпре. В нея държеше миниатюрна черна кутия, покрита с хоросан, от която се подаваше жица с дебелината на косъм.

Озадачен, Паяка си сложи очилата за четене, взе малкия предмет и го разгледа по-внимателно. Почти веднага кимна с разбиране.

Напуснаха подслушвания апартамент и по взаимно съгласие се насочиха директно към полицейското управление. Вече минаваше четири часа сутринта и на токийските улици цареше обичайната тишина. Дъждът, който заваля, засили мрачното им настроение.

Чифуне гледаше право напред, докато Фицдуейн шофираше, но ръката й лежеше на бедрото му без какъвто и да е сексуален намек, а просто за подкрепа. От време на време младата жена потреперваше. Фицдуейн я погледна загрижено, чудейки се дали да спре колата, за да я наметне с якето си, но разстоянието беше кратко и тя скоро щеше да бъде отново на топло.

Влязоха в офиса на Паяка и се настаниха около голямата заседателна маса. Не след дълго им донесоха чай и закуски. Паяка наля четири големи брендита. Отначало Чифуне отказа питието, но след малко отпи от него и цветът на лицето й се възвърна.

Странно, помисли си Фицдуейн, макар да не бяха обсъждали причината за събирането си, всеки от тях знаеше защо бяха тук. Смъртта на Адачи беше превратна точка. Бе настъпил моментът да предприемат неотложни и драстични действия. Трябваше да се отмъсти за убийството на Адачи. Това не беше просто полицейски въпрос. Беше лично.

Паяка откри съвещанието.

— Вчера се срещнах с Адачи-сан — въздъхна той — и смятам, че трябва да знаете за какво разговаряхме. Инспекторът беше твърдо решен да разплете убийствата в дома на Ходама. Той преследваше целта си, независимо от всички пречки. Непосредствено след убийствата у Ходама, следите отвеждаха към братята Намака. Първо, в казана беше намерена игла с името Намака, а след това бяха открити други доказателства, които уличаваха братята. Но мотивът за убийството си оставаше загадка. Десетилетия наред Ходама беше техен политически наставник, тогава какъв бе смисълът да се обърнат срещу него след толкова години? Малко след това бяха открити записи, които даваха да се разбере, че Ходама и братята са се скарали и той е възнамерявал да ги изостави като политически съюзник. На пръв поглед солидните доказателства срещу тях бяха достатъчно изобличаващи, но Адачи-сан не е бил убеден във вината им. Инстинктът е важна част от уменията на един добър детектив, а инстинктите на Адачи-сан му подсказвали, че нещо не е наред. Той с удоволствие би арестувал братята, но колкото и парадоксално да звучи, чувствал, че те не са въвлечени в аферата около Ходама.

Това, което най-много притеснявало Адачи-сан в този случай, е начинът на извършване на убийството на Ходама. Разбира се, методът може да е бил избран, с цел да обърка следователите, но, общо взето, сваряването на жив човек е толкова ужасно деяние, че Адачи-сан предположил, че истинският мотив за убийството е лично отмъщение.