Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Отначало бе планирал трима души повече, но сетне се бе намесил Лий Кокрейн, а после — и Мори. Добре че Дан Уорнър още беше в Мексико, иначе и той щеше да се присъедини към доброволците. И както бе тръгнало, щеше да му се наложи да дава обяснения на четирима души с нещастни физиономии.

Какво кара здрави и умствено уравновесени хора с готовност да се пъхат под куршумите?

Той пренесе вниманието си на тренировките. Първоначално се изкуши да ги проведе на своя остров в Ирландия. По-голямата част от оборудването бе разположено там, а освен това щеше да има предимство пред всички, защото познаваше отблизо цялото оборудване. Обаче със съжаление трябваше да се откаже. Щеше да има трудности поради големите разстояния и освен това просмуканата от дъждове Ирландия едва ли бе идеална обстановка, която да имитира опалени от слънцето пустини.

Килмара бе подхвърлил иронично, че ако се наложи да тренира в Ирландия, хората му трябвало да бъдат два пъти повече — към всеки член на отряда щял да прикрепи още един да му държи чадъра.

Накрая Фицдуейн се съгласи да установи оперативния си център в имението на Леймър, Сон Тей, във Вирджиния, откъдето можеха лесно да стигнат до абърдийнския тренировъчен полигон. А оттам — за най-интензивната финална част на тренировките — до Националния тренировъчен център на американската армия, разположен в негостоприемната пустиня Мохаве в Калифорния.

Центърът бе горещо, сухо и ужасно неприятно място, но бе толкова близо до реалната обстановка в Текуно, че разлика почти нямаше. Освен това разполагаше с неприятелски сили, въоръжени с руска бронирана техника, чиято единствена цел бе да стъжни живота на обучаващите се американски военни подразделения. Тъй като този неприятел не се променяше и знаеше терена наизуст, той се бе превърнал във враг, срещу който бе ужасно трудно да се биеш. Дори по-лошо — много често побеждаваше.

Да, но хората бързо се учеха. Забравеното от бога място бе снабдено с автоматично вдигащи се мишени, лазерни симулатори, скрити видеокамери и всякакви други играчки, предназначени да следят как напредва войската. Фицдуейн не би могъл да измисли по-добро и по-близо до реалността в Текуно място. Отпорът, който неприятелят оказваше, сигурно бе по-силен, отколкото самите терористи в Текуно биха могли да организират. Концепцията, че тежковъоръжена и бърза, но небронирана машина може да се бие с конвенционални танкове, бе все още теория. На практика Фицдуейн не беше я прилагал. Но на Националния тренировъчен център щеше да я провери. Разбира се, какво щеше да прави, ако теориите му бяха неприложими, беше съвсем друг въпрос. Каквото и да излезеше обаче от това учение, съществуваше едно неотменимо условие. Операцията нямаше да бъде спряна.

На вратата се почука. Тъй като бе командир, имаше си самостоятелно бунгало. Загаси екрана и погледна часовника си. Наближаваше полунощ. Когато всичко това свършеше, щеше да спи цяла седмица, а може и повече. Едно нещо обаче бе абсолютно сигурно — военните никога не си доспиваха.

— Влез!

На прага застана облеченият в камуфлажи Лий Кокрейн. Фицдуейн му махна да сяда. От него доста натрапчиво се носеше миризма на нафта и оръжейна смазка. Групата тренираше шестнадесет часа, но Кокрейн прекарваше два допълнителни в тренировъчната къща или на полигона. В къщата не се бе представил задоволително и бе твърдо решен да успее.

Освен това разбра, че му е трудно да приема заповеди от Фицдуейн. От дълго време Кокрейн бе началник на личния щаб на действащ конгресмен и абсолютен властелин в малкото си царство. И сега не му бе никак лесно да се прави на подчинен. Мисълта, че продължаваше да е началник, нито за миг не го оставяше напълно.

— Една бира, Лий? — попита го Фицдуейн.

Пиенето тук не се насърчаваше, но след един дълъг, потънал в прах и пот ден — а често и нощ — една-две кутии не вредяха. И в момента ситуацията бе точно такава. Кокрейн бе все още напрегнат до скъсване. Той поклати глава. Въпреки това Фицдуейн му подхвърли една кутия, отвори и за себе си и си наля в чаша. Малко гостоприемство нямаше да бъде излишно.

Кокрейн отпи дълга глътка и впери поглед в ръката му.

— Голям чешит си, Фицдуейн. Забили сме се тук вдън гори и пустини, а ти даже и чаша си носиш.

Фицдуейн отпи с видимо удоволствие.

— Осемстотин години моите предци не са спирали да се бият за една или друга кауза — отвърна той, — което означава, че през повечето време са лагерували далеч от къщи. И са научили една истина: „Всеки глупак може да се лишава от удобства, щом иска.“