Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Кокрейн го гледаше сърдито. Очите му бяха зачервени от умора, а лицето му блестеше от пот.

— Мамка ти, Фицдуейн! — каза той отчетливо.

Хюго усети надигащия се у него гняв. Беше късно и той бе твърде уморен, за да слуша обидите на някакъв задник. От друга страна обаче, Кокрейн се бе борил за справедлива кауза и си бе извоювал правото от време на време да бъде по-прям.

— Какво имаш да ми казваш, Лий? — попита той примирено.

Внезапно Кокрейн отметна глава назад и с три-четири здрави глътки пресуши бирата. После избърса уста с опакото на дланта си. Лицето му бе зачервено, а по камуфлажите се виждаха влажни петна от прелялата пяна.

— Искам да знам — каза той — ще ме включиш ли в атакуващата група? Аз трябва да бъда в нея!

Фицдуейн не бързаше да отговори.

— Осведомен си, Лий, че в такава група хората се включват заради специалната им квалификация. Тук няма нищо лично. Въпросът е дали ставаш, или не.

— Не ми отговори — настоя Кокрейн.

— Ти си бил добър войник, Лий — започна Фицдуейн, — и се поддържаш в изключителна форма. Обаче това е било отдавна, а военните умения атрофират, ако не се упражняват непрекъснато. През първите няколко дни стрелбата ти никаква я нямаше, защото беше адски ръждясал. Сега, след като тренира с такова упорство, това се промени, но все още не е по стандартите на Делта, тюлените, SAS или рейнджърите. С времето може би ще ги покриеш, но такъв лукс като време не можем да си позволим. След броени дни ще се сблъскаме с хора, които ще искат да ни убият, и разликата от една стотна от секундата може да се окаже разликата между живота и смъртта. Работата е адски сериозна, Лий. Така че, както са тръгнали нещата, няма да те взема.

Кокрейн седеше смълчан и смазан. Едно нещо е да очакваш най-лошото, но съвсем друго, когато наистина го чуеш. След малко той вдигна поглед към Фицдуейн и сви рамене.

— Май най-добре е да си събирам багажа и да се прибирам вкъщи. Бих ти възразил, че стрелбата не е всичко. Бих могъл да поспоря доста с теб и да ти изтъкна защо заслужавам да ме вземеш. Но останах с впечатлението, че каквото и да ти кажа, то няма да промени решението ти.

— Коментарът ми за стрелбата ти, Лий, беше просто една илюстрация — отвърна Фицдуейн. — Бих могъл да продължа с комуникациите, тежкото въоръжение и изобщо целия този „харман“. И не забравяй — ти пръв ме попита.

Кокрейн се изсмя горчиво.

— Никога не се навирай в ситуация, при която отсрещната страна е принудена да каже „не“. Основен принцип в дипломатическите преговори. А човек би си помислил, че съм ги усвоил тия неща в Конгреса… И сега какво?

Фицдуейн му подхвърли още две бири.

— Сега ще понаправим малко главите. После ще подремнем. А след това се захващаме за работа.

Лий го изгледа изненадан.

— Стори ми се, каза, че няма да ме вземеш.

— Има достатъчно хора, с които да се бием — каза Фицдуейн. — Затова млъквай, пий и слушай. Имам една идея.

С повишено внимание Килмара изпълняваше маневрите съвсем точно. Специално за целта на тази предварителна тренировка петте гънтрака не бяха камуфлирани, което правеше работата много по-лесна. Освен това беше през деня. Придвижването в Текуно щеше да бъде през нощта и в пълна маскировка. Никакви разговори, никакви светлини, заглушени ауспуси, намалено излъчване на топлина, пълно радиомълчание и всичко друго, което може да намали шума и да забави скоростта, за да не се вдига прах.

Изведнъж се появи нисколетящ хеликоптер, после още един зад него и един отдясно. Класически отряд — убиец. Два гънтрака спряха за миг, дръпнаха се рязко назад и отново спряха. Въздухът бе изпълнен с гъст дим, който ги скри. Останалите три, също влачейки зад себе си гъсти опашки дим, се пръснаха в различни посоки, после рязко дадоха назад, за да се скрият в пушека. Скоростта на реакцията им бе изумителна.

Фицдуейн наблюдаваше операцията с помощта на топлинен окуляр, като в същото време внимателно слушаше радиокоментара, идващ с помощта на нахлузените на главата му слушалки. Цялата операция, заедно с маневрите, бе траяла не повече от минута. Той смръщи вежди.

— Според наблюдателите хеликоптерите са елиминирали един от нас, а ние — два от тях. Въоръжените до зъби хеликоптери са нашият най-лош кошмар. Когато се появяват толкова внезапно, летейки ниско, обикновено липсва време за реакция. От друга страна, това, което ще излезе срещу нас в Текуно, няма да е толкова сложно и екипажите му вероятно няма да са кой знае колко добре обучени. И трябва да призная, че термото е огромно предимство. Ние виждаме в пушеците с топлинната апаратура, а като я монтираме на стингъра, става вече наистина весело. Обаче трябва да сме още по-добри.