Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Фицдуейн вдигна вежди.

— Разкажи ми за това твое гориво — каза той сухо.

Джагър се изправи и избухна в смях.

— Суровината за него е практически навсякъде. Ти я пиеш, къпеш се в нея и да пукна, ако не чукаш в нея.

— А махаш ли кислорода? — попита Фицдуейн.

Джагър замръзна за миг, после изведнъж се усмихна широко.

— Полковник Фицдуейн, за първи път започвам да си мисля, че можете да докарате операцията до успешен край.

— Ако някъде загазя, Джон, непременно ще си спомня за теб и ще умра засмян.

Грант Леймър се наведе към Кокрейн.

— Да не съм изпуснал нещо, Лий? — попита го тихо той.

— Водород! — отвърна Кокрейн. — Една от главните съставки на водата. Махаш кислорода и онова, което остава, е силно избухлив газ. Направили са супероръдие, стрелящо с водород, и явно това шибано нещо работи без грешка.

— Докъде може да стигне далекобойността му? — поинтересува се Леймър и уточни: — Искам да кажа, ако стреля от Мексико.

Джагър отново избухна в смях.

— Момчета, ама вие не знаете и половината от истината.

— Докъде? — извика Леймър по-силно и с най-твърдия тон, който Фицдуейн го бе чувал да използва.

— Вашингтон, окръг Колумбия? Без никакъв проблем! — разчлени отговора си Джагър, натъртвайки на всяка дума. Той разпери ръце и огледа стаята. — Ясно ли се изразявам, момчета?

— Горе-долу — отвърна Фицдуейн.

Освен дежурното осветление лагерът тънеше в мрак. Беше 2,30 през нощта. Както никога досега, нощно обучение нямаше и по-голямата част от групата бе решила да се възползва от това.

Чифуне се опита да не гледа към прозореца на Фицдуейн, минавайки в лек тръс покрай него. От мрака я обхвана меланхолия. Искаше й се да си поговори с Хюго насаме поне веднъж. Знаеше, че това, което бе станало в Токио, никога нямаше да се повтори — поне не и при тези обстоятелства — но Чифуне жадуваше да остане малко с него насаме. Въпреки че копнееше за ласката му, за чувството да усеща голото му тяло под пръстите си, един прост разговор също щеше да свърши работа. Но трябваше да бъдат сами, съвсем сами.

Толкова малко й беше нужно. До този момент при срещите им винаги имаше и някой друг. Знаеше, че естеството на обучение е такова и постоянното присъствие на хора някак бе направило срещите между тях по-лесни и по-непринудени. Но въпреки това душата я болеше.

Зад нея, с натежало от съчувствие сърце, Ога надникна през прозореца на бунгалото си. Гледаше я загрижено, докато колежката му не се изгуби към гората. После се излегна на нара си, впери поглед в тавана и се опита да заспи.

Танабу-сан, толкова красива, силна, знаеща и въпреки това — уязвима. Какво да направя, за да те защитя? Ти трябва да си починеш. Съдбата ни се решава за части от секундата и ако си уморена…

Чифуне стигна до сглобената от готови панели къща, където тренираха. Основният сценарий бе отишъл на втори план. Този път тя се опита да си представи какво може да се обърка. Оръжието ми може да засече. Те може да ни чакат. Очилата ми за нощно виждане са повредени или са паднали и съм в същата тъмница, в която са и те. Ранена съм. Някой от групата ми е ранен. Нахлуваме, обаче Катлийн е мъртва! Хюго е ранен! Какво да правим?

Отново и отново Чифуне зареждаше механизма за вдигане на мишените и отиграваше всяко свое движение. Празните гилзи се събираха в закрепена към затвора на оръжието найлонова торбичка. Никакво дрънчене на празни гилзи по пода, върху които може да стъпиш и да се подхлъзнеш. Дреболии, дреболии…

Мишените изскачаха, тя ги поваляше отново и точките се отбелязваха автоматично. Независимо от климатика въздухът в тренировъчната се изпълни с дим. Тя включи системата за прочистване и огромните вентилатори забръмчаха. Най-накрая, потънала в пот, Чифуне се свлече задъхана на земята. Постоя така малко, после се надигна и се отправи към душовете. Много й липсваше японската баня. Добре поне, че в съблекалните имаше и вана.

Под душовете нямаше никой. Щяха да минат още два часа, преди лагерът да се събуди. Съблече се, без да пали лампите. Дежурното осветление бе достатъчно, а комбинацията от сумрак и изливащи се върху сгорещената ти кожа хладни струи бе върховна наслада. Спря душа и завързвайки косата си, се плъзна във ваната.

Притворила очи, Чифуне изпъна крака напред…

Някакъв силует подскочи на метър от водата.

— Мамка му! — ревна един глас, явно току-що разбуден. — Кой, по дяволите, си ти?

Чифуне се закиска.

— Казват, че било много опасно да се спи във ваната, Хюго — изчурулика тя. — Майка ти не те ли е предупреждавала?