Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

В Съединените американски щати не съществува сериозна заплаха от тероризъм — такова бе общоприетото съждение. И то бе абсолютно вярно. Защото вече не бе заплаха. Беше факт.

Фицдуейн бръкна под лекото си памучно сако и нагласи кобура си. Беше много идиотско да мъкне парче желязо на светско събитие, но на Хълма го бяха хванали неподготвен и никак не му се искаше да повтаря една и съща грешка.

Чу се тихо бръмчене на малък самолет. Тълпата се раздвижи, самолетът се приближи още повече и започна да кръжи над тях. Хвърлиха ветроуказател, който с плавни спирали се спусна надолу. Беше пълно затишие, вятърът нямаше да повлияе на скоковете.

Самолетът се заиздига нагоре, докато стигна хиляда метра. Всички очи бяха приковани в него, очаквайки първите парашутисти. Изпод крилата се отдели малка черна точка и веднага след това зад нея се проточи дълъг шлейф розов дим. За ботушите на парашутиста беше закачена димка.

Ускорявайки се с 9.8 метра в секунда, парашутистът пропадаше главоломно, докато набра крайна скорост от около 200 километра в час. На този етап съпротивлението на въздуха вече уравновесяваше ускорението и създаваше впечатление, че е като вода, която те поддържа по същия начин, когато плуваш.

Това бе илюзия, убила не един и двама парашутисти, дръпнали халката, когато вече е било късно. Парашутистът продължаваше да пада към обърнатите нагоре лица.

Последва рязка експлозия от цветове и правоъгълният купол на парашута разцъфна нагоре, изтеглен от малкото издърпващо парашутче. В същото време от другия му ботуш пусна цветна следа втора димка. В момента спектакълът наистина впечатляваше. Парашутът, шлемът и костюмът му бяха яркочервени, а от краката му се стелеше жълт и розов дим. Докато се спускаше, Фицдуейн видя, че е облечен точно като дявол. На шлема имаше малки рогца, а отзад се ветрееше опашка.

Правоъгълните парашути бяха много маневрени, Фицдуейн знаеше това добре. От двете страни на парашутиста имаше по една халка, чието издърпване изпускаше въздуха от едната страна и позволяваше на човек да контролира посоката на падане. Правоъгълните парашути приличаха повече на летящо крило, отколкото на обикновените с конвенционална форма на чадър.

Така че в случая парашутистът не правеше кой знае какви тайнствени неща. И тъй като в момента куполът бе отворен в единия край, човекът просто падаше надолу, описвайки спирала, и оставяше подире си цветна пътека със същата форма.

Фицдуейн вече се досещаше, че парашутистът иска да мине над паркинга, да се хлъзне между двете крила на хотела и да се приземи до басейна. А може би дори и в него, ако наистина искаше да направи зрелище пред тълпата, която, след повече от час здраво пиене, бе в доста приповдигнато настроение.

От самолета се откъснаха още четири фигури, обаче вниманието бе насочено към първия, който вече довършваше последната си спирала и се готвеше за подход към целта.

Килмара следеше събитието с помощта на военен бинокъл, даващ десеткратно увеличение. Фицдуейн пък ползваше задвижван с моторче „Никон“ с телеобектив. На Боти щеше много да му хареса, мина му през ума. И все пак, след като рейнджърите непрекъснато тренираха на техния остров, такива гледки не бяха чак толкова непознати за сина му.

Застанала горе на покрива, Тексас вършеше онова, на което бе научена. Очите й не спираха да шарят долу по тълпата нито за миг. Поглеждаше и към парашутистите, но главният обект на вниманието й беше по-голямата сцена на партито долу.

Танцьорите бяха спрели и се взираха в небето като всички останали, но музиката продължаваше. Разположените около басейна тонколони, надути докрай, гърмяха с пълна мощ „Танца на валкириите“. Музиката бе подходяща за настроението на хората, много от които бяха ветерани от Виетнам и я свързваха с хеликоптерната атака от „Апокалипсис сега“, но беше толкова силна, че човек не можеше да чуе собствените си мисли.

Бе твърде шумно за осигуряване на добра охрана.

Първият парашутист, все още бълващ дим, вече се готвеше за приземяване и всички погледи бяха обърнати към него.

Тексас обаче се извърна, за да погледне в противоположната посока. Още изненади! Нисколетящ хеликоптер се бе насочил право към централния корпус на хотела. Отстрани по плазовете му се бяха натрупали командоси с черни маски, готови за скок.

Това беше страхотна гледка и на публиката щеше много да й хареса. Тъкмо докато гледаха в другата посока, този хеликоптер щеше да ги нападне изненадващо в гръб. Тексас вече виждаше симулация на експлозии. Виждаше как черните фигури се спускат от хеликоптера и светкавично заемат позиции. Халосна стрелба от чаткащи автомати. Тълпата щеше да полудее от възторг.