Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

— Трябва да се омитаме! — извика Килмара. — Тази стена спира куршумите, но РПГ-то ще я пробие. Чакам предложения, защото нямам абсолютно никаква представа как да помръдна оттук, без да бъда надупчен като решето. А това е адски неприятен изход за един генерал.

Фицдуейн бе привърженик на максимата, че някакво решение винаги е по-добро от никакво, но в този случай май беше за предпочитане да я забрави за известно време. За момента имаха прикритие. Нещо повече — терористите май не знаеха, че зад стената се спотайват хора, иначе досега да им бяха пратили някоя и друга ракета.

— Стаята ми е точно над нас по коридора — обади се Шенли. Гласът му леко трепереше, но човекът се държеше. — Вътре имам един М16 и един „Барет“, които използвам при демонстрации. Ако успеем да се доберем до тях, можем да направим нещо. Заключени са в специални калъфи, разбира се, но ключовете са у мен.

Каква ирония, помисли си изведнъж Фицдуейн. Бяха заобиколени от какви ли не оръжия, но по-голямата част от тях бяха без боеприпаси и всичко беше под ключ. Иронията стана убийствена, когато му дойде наум, че никой май няма да реагира на цялата тази канонада. Фактът, че в хотела щяха да се проведат някакви демонстрации на оръжие за спецоперации, бе широко оповестен точно с тази цел — да не се разтревожат местните жители, като чуят стрелба. Полицията също бе информирана. Така че поне през следващите няколко минути трябваше да разчитат само на себе си. А хората през това време мряха като мухи.

— Боеприпаси имаш ли? — попита той.

— Не много — призна Шенли. — Повечето отидоха на стрелбището. Може би някъде около тридесет патрона за М16 и към петнадесетина за „Барет“.

— А стингърът? — намеси се и Килмара.

— Той е макет — отвърна Шенли. — Всичко всъщност е истинско, само че няма електроника и пусков механизъм.

— Какви са ти боеприпасите за барета? — попита го Фицдуейн.

Едно време животът му бе спасен от един отличен стрелец с „Барет“ и той се бе зарекъл да научи всичко за това оръжие, даже да посети и производителя му в Тенеси. Баретът бе огромна пушка, майсторски проектирана така, че всеки войник да може да изстрелва с нея куршуми колкото пури, без да бъде размазан от отката. Предимствата, особено при определени ситуации, бяха забележителни. Можеш да я използваш като снайпер и да поразяваш цели до два километра, можеш да пробиваш с нея лека броня и без никакво усилие — бетонна стена.

— Многоцелеви „Рауфо“ — това ми са боеприпасите — отвърна Шенли.

Фицдуейн и Килмара се спогледаха и кимнаха едновременно. Произвежданите в Норвегия патрони бяха бронебойни, с вътрешно експлозивно ядро и запалителна способност. Щяха да свършат чудесна работа с онези, които се криеха зад бетонния парапет горе на покрива.

Да, но как да стигнат до оръжието? Освен това какво пречеше да има терористи и на срещуположния покрив? И ако е така, значи част от тях си проправяха път надолу към басейна, за да довършат работата. Ако се втурнат по коридора, можеха да се натъкнат на терористи, тръгнали надолу.

На Фицдуейн сценарият никак не му хареса. Трябваше да предприемат нещо друго…

На около петнадесет метра от тях вратите внезапно се отвориха и от тях излезе служител на хотела, тикащ пред себе си количка, накамарена с току-що пристигнало от пералнята спално бельо. Явно изобщо не усещаше касапницата наоколо, тъй като бе свел глава зад обемистия товар и забил в ушите си слушалки на уокмен. Буташе количката и леко се поклащаше в ритъм със звучащата в ушите му музика.

Тримата започнаха да му крещят едновременно, но служителят крачеше в някакъв друг свят и напредваше по алеята към мястото, където се бяха скрили. Отначало терористите не го забелязаха, а след това първите им откоси не улучиха нито него, нито количката.

Вниманието им бе отвлечено. Шенли и Килмара скочиха като един и се втурнаха към отворената врата, стигайки до нея тъкмо в мига, когато големокалибрен откос тропоса стената около вратата.

Фицдуейн извади пистолета си, прицели се внимателно и улучи служителя с прането малко под капачката на коляното. Момчето падна зад ниската стена и се огледа с безумен поглед. Беше в безопасност.

— Лягай долу! — ревна му Фицдуейн, придружавайки вика си с красноречив жест.

Момчето се извърна към него и го зяпна неразбиращо. Бе само на около десет метра от него, уокменът се бе откачил от колана му по време на падането, но слушалките още бяха на ушите му. Фицдуейн стреля по малката машинка и я направи на парчета.