Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

По стълбите обаче нямаше жива душа. По коридора на втория етаж — също.

Фицдуейн ритна една врата с всичка сила, бравата отцепи трески от касата и вратата отхвръкна навътре. Стаята бе празна. Щорите на прозореца бяха спуснати, но стъклото бе издухано от стрелбата на терористите около басейна. Стените на стаята бяха тропосани от куршуми.

Откъм другия край на коридора се чуваше трясък след трясък — Килмара разбиваше вратите на стаите. Първо, не искаше никакви изненади, и второ — трябваше да си запазят възможността да се придвижват от стая в стая, когато се наложи. Няма никакъв смисъл да играеш ролята на неподвижна мишена, щом имаш възможността да се движиш.

Килмара щеше да им пази гърбовете откъм коридора, докато двамата с Шенли се прицелваха от стаята. И това не беше нещо, което бяха обсъждали. Двамата работеха толкова дълго и тренираха толкова често, че всяко тяхно движение си идваше по естествен път.

Чуваха чаткането на витлата отвън, но хеликоптерът не се виждаше от мястото им. Опитаха се да установят местоположението му, съдейки по звука — май бе кацнал на покрива на главния корпус! Терористите се оттегляха. Зад парапета горе все още имаше хора, но всеки момент щяха да изчезнат.

— Останали са ми само седем патрона — каза Шенли извинително.

Сетил се е да си напъха тапички в ушите, забеляза Фицдуейн. Много добра идея, като се имат предвид децибелите при употребата на 50-и калибър в тясно пространство.

— Сега ще ги жулна — увери го спокойно Шенли.

Фицдуейн си запуши ушите и добре че го стори, защото трясъкът бе оглушителен. От бетона на парапета отхвръкна голямо парче заедно с облечена в черно фигура.

Шенли стреляше в добре премерена последователност, унищожавайки дълга отсечка от парапета. От развалините горе се надигна олюляваща се фигура, Фицдуейн се прицели с автомата и я свали.

Хеликоптерът на терористите изникна иззад прикритието на главния корпус и обърна картечниците си към тях.

Шенли тъкмо се премерваше, когато Фицдуейн го сграбчи за раменете и го свали долу. Плътен откос разтърси стените на втория етаж и пръсна на парчета всички останали здрави прозорци.

Фицдуейн и Шенли се бяха свили под прозореца, докато въздухът наоколо кипеше от хвърчаща мазилка, прах и едрокалибрени куршуми. После чуха хеликоптера да се отдалечава. Веднага надникнаха иззад прозореца и Шенли надигна барета, но машината изчезна зад хотела и шумът от витлата й заглъхна в далечината.

— Колко патрона ти останаха? — попита Фицдуейн.

Шенли свали пълнителя — беше празен. Дръпна затвора и отвътре изхвръкна един патрон. Фицдуейн замислено се взря в партньора си. Много е спокоен за човек, който за първи път взема участие в такава акция. Челото му бе оросено от пот, но имаше завидно самообладание.

— Шенли — каза той. — Ти си голяма работа.

Отупвайки праха от мазилката от себе си, в стаята влезе Килмара и вдигна поглед към разрушения парапет отсреща. Върху него сякаш се бе трудила здраво цяла бригада работници.

— От хотела май никак няма да те харесат — каза той.

— Дон се канеше да свали и хеликоптера — вметна Фицдуейн. — Това се казва човек, който вярва в оръжието си.

Килмара не отделяше поглед от разбития парапет.

— Един изстрел, един хеликоптер — промърмори той. — Ами като гледам тия руини, сигурно е щяло да бъде достатъчно.

Шенли не каза нищо. Не можеше да се овладее и от очите му внезапно бяха потекли сълзи. Чувстваше се объркан, уморен и изпитваше ужасна тъга. Поглеждайки нагоре към парапета, виждаше само усмихнатото лице на Тексас. После тази усмивка хвръкваше на парчета из въздуха в смразяваща дъха кървава мъгла. Сякаш бе игра на въображението, някакво сложно военно учение… И след малко всички щяха да станат усмихнати, да си изтупат дрехите и музиката отново да засвири.

Той сведе поглед към басейна: тялото й все още беше там, нищо не се бе променило. Не беше игра на въображението. Наситеночервената вода лениво проблясваше.

Шенли се свлече на колене и раменете му се разтресоха от неудържими хлипове.

Фицдуейн протегна ръка и я сложи на рамото му. Знаеше, че помага. И с него се бяха държали така при подобна ситуация.

Килмара извърна поглед към тях и си спомни — Фицдуейн тогава бе млад, и двамата бяха млади…

В началото на изпитанията организмът винаги реагира. След известно време престава да си личи.

Когато проектираше подвижната си къща, Мори се бе постарал да я направи колкото е възможно по-звукоизолирана. Искаше да има възможност за работа, където и да е спрял.