Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Катлийн, детето.

Ошима! Сърцето му се вледени. Знам, че си ти. Ще те намеря, ако ще и сатаната да ти е приятел. Този път грешки няма да има. Ще те убия!

Избърса очите си и провери оръжието.

Хеликоптерът се сниши, за да кацне на една поляна, намираща се в горист район. Фицдуейн бе загубил всякакво чувство за ориентация. Джаклин каза, че адресът му звучи като адрес на ферма.

— Полковник — каза пилотът. — Semper Fi , сър.

Фицдуейн поклати глава и емоциите го задавиха.

Едно запуснато бунгало бе превърнато във временен щаб. Около него бяха паркирани обозначени и необозначени коли.

Двамата влязоха. Стаята беше почистена и в едната й страна, подредени върху дървени маси, бяха разположени комуникационните съоръжения, а на отсрещната стена висяха карти на целия район.

— Полковник Фицдуейн? — обади се един мъж, облечен в черен военен комбинезон. На врата му висеше късоцевен автомат. — Специален агент от ФБР Хилгроув. От отдела в Ралей.

— Открихте ли къщата?

— На около четиристотин метра оттук е — отвърна Хилгроув. — Селско жилище, сглобено от дървени плоскости, доста старо. Отстрани има хамбар и разни други пристройки. На двора — ръждясал трактор и никакви животни. Отвън са паркирани две коли, но отвътре не се вижда никаква светлина, пердетата, са спуснати. Това горе-долу е всичко, което знаем.

— Обградена ли е? — попита Фицдуейн.

— Да, сър — отвърна Хилгроув. — Щатските полицаи са я завардили отвсякъде. Пристигнахме тук само преди десет минути.

— А жена ми?

По лицето на Хилгроув се изписа предпазливо съчувствие. Според шериф Джаклин жената е била похитена днес следобед с хеликоптер, което означаваше, че нея вече я няма в района. И все пак човек никога не може да бъде сигурен.

— Просто още не знаем, сър — той поклати глава. — В момента един екип за електронно наблюдение заема позиция. Ще се опитат да пробият малки дупчици и да прекарат през тях миниатюрни камери. Но това ще иска известно време. Починете си малко, сър.

Фицдуейн се замисли. Беше изтощен, знаеше го, а и шокът още не бе преминал. Имаше нещо, което трябваше да каже на агента от ФБР, но не можеше да се сети какво. Виеше му се свят.

— Чаша вода, сър — чу той някъде отдалеч загрижения глас на Хилгроув. — Няма да е зле да седнете.

Фицдуейн усети как зрението му се замъглява, а ушите му писват. Някой го подкрепи и го настани на един стол. Той хвана чашата с две ръце и жадно я изпи. Божичко, правеше всички класически грешки — изпадна в шок, остави организма си да се обезводни и не бе хапвал нищо. Прескочи всякакви граници на издръжливостта, защото бе вече лично засегнат.

Трябваше да се стегне. Притвори очи. Шумът от стъпките на хората в стаята и постоянният пукот от радиообмена постепенно минаха някъде на заден план. Подът проскърцваше.

Хилгроув като че ли си знае работата, помисли Фицдуейн, но трябваше нещо да му предам… Той задряма.

— ТАС 23 23 Tactical Air Command — Координационен център. — Б.пр. Едно — обади се глас в слушалките на Хилгроув.

— Слушам те, Пети — отвърна Хилгроув.

— В момента вмъкваме — каза Пети. — Трябва всеки момент да излезе на екраните ви.

Хилгроув си представи как екипът по наблюдението издърпва бургийките си съвсем бавно, за да не вдигне и най-малкия шум, след което пъха камерите и микрофончетата, чиито размери не бяха по-големи от главичката на кибритена клечка.

Той впери поглед в трите видеомонитора. Всеки момент на тях щеше да се появи картина. Дали вътре бе светло, или не, нямаше никакво значение. Камерите бяха снабдени с устройство за нощно виждане.

Първата камера започна да предава, но не бе фокусирана и бързо я оправиха.

— Боже господи! — чу се смаяно ахване. — Какво са направили тия изроди с нея? Какво е това нещо, дето виси от корема й? О, боже!

Широкоъгълните обективи леко изкривяваха картината и цветът бе призрачно зеленикав от нощното виждане, така че цвят на плът не можеше да се долови. Независимо от това съдържанието на картината бе ясно. Ръцете на голата жена бяха вързани за гредата на тавана, а краката — силно раздалечени един от друг и стегнати поотделно. Гърлото й бе прерязано, а тялото й и подът под нея бяха тъмни от кръв. Беше изкормена.

Гласът бе хрипкав шепот, вик на омраза, болка и дълбоко отчаяние. Просъска името й в една дълга, единствена сричка, смръзвайки кръвта на околните.

— Ошимааа! Ошимааа! — хриптеше Фицдуейн обезумял. — Ето как убива тя!