Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Снимката на убитата жена не му говореше нищо и надеждата отново мръдна вътре у него. Беше млада и руса, а чертите на лицето й изобщо не му бяха познати.

После видя гривната и ужасът отново го сграбчи: Катлийн е отвлечена! Но от кого и защо?

По-възрастният от двамата мъже се представи:

— Аз съм шериф Джаклин, полковник Фицдуейн, а този тук е детектив Ердман. Много ми е неприятно, че трябва да ви го кажа, но, изглежда, жена ви е била похитена от същите хора — той махна по посока на басейна, — които направиха всичко това. Можем да ви уверим, че скоро ще разберем кои са.

Фицдуейн го гледаше с празен поглед, сякаш не разбираше какво му говорят. После с усилие се изправи, постоя малко несигурно, извърна се и без обяснение се отправи към изхода. Залиташе като пиян и искаше да вдъхне малко чист въздух.

Катлийн я нямаше, никога повече нямаше да я види. Хората, които са я похитили, вече са я убили без капка колебание. Нямаше как да я оставят жива, тя можеше да се превърне в свидетел, защото нямаше начин да не е научила нещо. А тези хора не обичаха да поемат рискове. Катлийн ще умре — може вече да е мъртва — и той трябваше да го понесе.

Чувствата го задавиха, зацапаните му с кръв ръце се вдигнаха нагоре. Той бе виновен за това. И неговото проклето любопитство, активирало се тогава, когато бе видял един обесен труп и бе пожелал да разбере защо. Защото този труп бе прелял чашата, бе пред вратата му и принадлежеше на адски млад човек. Ех, да беше го подминал и повече никога да не се бе сетил за него…

— Хюго! — извика остро Килмара.

Фицдуейн си свали ръцете и разтърси глава, сякаш се мъчеше да се събуди. Не виждаше нищо около себе си, усещаше само галещия нощен ветрец. Отвори широко уста и пое дълбоко дъх.

Пред хотела кипеше трескава дейност. Идваха и си заминаваха полицейски коли, а зад оградения с жълта лента участък се трупаха автомобилите на медиите, с настръхнали от антени покриви. Прожекторите им огряваха хотела. Докато Фицдуейн гледаше с бавно проясняващо се съзнание, кацна някакъв хеликоптер. Сигурно на медиите, помисли си той.

Отвъд оградения участък имаше още хиляди зяпачи.

— Рекламата е кислород за тероризма — бе казал някой.

Е, за другите не знаеше, но специално тия получаваха доста кислород.

С тревожен израз Мори стоеше до Килмара, който четеше нещо, после вдигна изненадан поглед и се приближи до Фицдуейн.

— Мори получил някакво съобщение — каза той. — От някаква жена. Операторката звъняла първо в твоята стая, но не намерила никого.

Мори сви извинително рамене.

— Съжалявам, Хюго. Може би трябваше да ти го дам веднага, но ти непрекъснато влизаше и излизаше и аз си помислих, че скоро пак ще се върнеш, а после забравих…

Фицдуейн зачете:

„ОБАДИ МИ СЕ ВЕДНАГА. Р. О. Е ЖИВА. ЯИБО СА ВЪВ ВАШИЯ РАЙОН. ВЗЕМИ МЕРКИ.

Номерът, който бе оставила, бе с кода на Файетвил. Кръвта се дръпна от лицето на Фицдуейн. Р. О.? Рейко Ошима? Всичко започна да си идва на мястото с ужасяваща точност. Той каза на Килмара.

Лицето на генерала посивя. Вече се бе сблъсквал с нея в Ирландия, беше най-опасният терорист, с когото някога себе срещал. В повечето случаи нямаше никакъв рационален мотив за ужасните убийства.

Фицдуейн набра оставения номер.

— Фицдуейн-сан — каза тя.

Гласът бе същият, формалното обръщение — бариера между тях. Споменът за тялото й изплува неканен в съзнанието му.

— Имам един адрес — каза тя. — Това е конспиративна явка на Яибо. Жена ти може да е там. Тръгвай веднага!

— Чифуне, откъде знаеш? — попита той.

— Имам си хора — отвърна тя. — А сега побързай, Фицдуейн-сан. Разполагаш със съвсем малко време. Внимавай много и използвай сила, действай бързо. Скоро ще се махат оттам. Повече не мога да говоря.

— Ошима, нали? — попита Фицдуейн. — Тя стои зад всичко.

Телефонът мълчеше.

— Шериф — обърна се Фицдуейн към Джаклин, показвайки му адреса. — Къде се намира това място?

Джаклин се вгледа в хартийката.

— Според мен на не повече от час път. Извън моя район е.

— Шериф — продължи Фицдуейн, — дай ми хора. Умолявам те! Няма време да ти разяснявам ситуацията.

Джаклин усилено мислеше.

— Ще те кача на хеликоптера и когато кацнеш, там вече ще те чака отряд за бързо реагиране.

Той започна да издава заповеди по радиото.

Осем минути по-късно Фицдуейн и пилотът му вече се намираха във въздуха. Лицето на Фицдуейн бе мокро от сълзи. Мили боже, молеше се непрекъснато той. Направи така, че да стигнем навреме.