Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Наложи се агентите да разбият вратата на жилището й, за да влязат. Намериха трупа на стажантката увит в изплесканите с кръв и сперма чаршафи и напъхан във фризера.

От нейния партньор нямаше и следа, с изключение на чифт очила в черни рогови рамки, които се оказаха с обикновени стъкла.

Катлийн Фицдуейн, облечена в копринено кимоно, изпратено от един приятел на Хюго от Япония като сватбен подарък, се бе облегнала на терасата в дадения им апартамент в Арлингтън и бе отправила замислен поглед към Вашингтон.

Надарена от природата с богата червена коса и дълги, добре оформени крака, тя бе от онези ирландски хубавици, които приемаха красотата като даденост и не обръщаха внимание на чара си. Смехът й бе спокоен, усмивката — заразителна и у нея се усещаше някаква вътрешна топлота. Точно в този момент чертите на лицето й бяха отпуснати, а в очите й се четеше загриженост.

Пред нея, на около половин километър оттук, бе мемориалът Ио Джима 4 4 Остров в Тихия океан на около 1200 км югозападно от Токио, който през Втората световна война, след тежки и кръвопролитни боеве, е превзет от американската морска пехота, на 23.11.1945 г. — Б.пр. , на който бе изобразено вдигането на американското знаме над планината Сурибачи след кървавата битка за този остров. Малко по-нататък се виждаха река Потомак и Пентагонът, а още по-надалеч се мержелееха очертанията и на самия Вашингтон. Съвсем наблизо бе Арлингтънското национално гробище и Форт Майър, домът на Старата гвардия.

Беше особено подходящо място да разбереш и се слееш с американската история и бе избрано съвсем неслучайно.

Лий Кокрейн им го бе уредил, а Катлийн имаше някои резерви към началник-щаба. Бе твърде отдаден на работата си и тя се притесняваше за мъжа си. Хюго Фицдуейн имаше слабост към каузите и изпитваше дълбока симпатия към Америка. Хюго и Кокрейн и се струваха рискована комбинация. И, разбира се, тази комбинация вече бе предизвикала взрив от насилие, макар че, право да си кажем, едва ли можеше да вини Кокрейн за това. Или пък кой знае?

Още не си личеше, но Катлийн беше бременна в третия месец и я плашеше мисълта, че мъжът, когото обичаше, можеше да не присъства на раждането.

И все пак дълбоко в себе си знаеше, че е безпомощна. Предните на Хюго бяха удържали позициите си през вековете със силата на оръжието и склонността му да се изправи срещу някого изглеждаше програмирана в него. Цената за това обаче бе твърде висока… Бе видяла как го донесоха, надупчен от куршумите на терористи. А по-късно и самата тя бе въвлечена в терористичната акция, когато взеха майка й и баща й за заложници и изтръгнаха от нея информация как да убият Хюго в болницата. Бяха погубили баща й и при спомена още й прималяваше. Бе виждала истинското лице на тероризма и според нея Хюго бе прав — трябваше да бъде озаптен. Да, но защо точно от мъжа й?

Начинът им на запознанство бе твърде странен. Въпреки че се бе влюбила в него почти веднага, не бе очаквала да се получи нещо между тях. Беше някак като нагласено — пациент и медицинска сестра. Такава връзка рядко продължава дълго.

Но ето, бяха се оженили и бяха доволни. Преодоляха дори сянката на бившата приятелка на Фицдуейн. Итън бе живяла с него и му бе родила син, но бе обърнала гръб на дома, бе хвръкнала нависоко в нейния си медиен свят и Фицдуейн трябваше да отглежда Боти сам. Докато не се бе намесила Катлийн. Сега Боти бе като нейно дете, а скоро щеше да се появи и още един член на семейството. Това бе щастие, каквото не бе и сънувала.

Катлийн се усмихна — всъщност точно така си беше. Не бе идеално и съвършено, защото животът никога не би го допуснал, но истината бе, че преди не смееше да се надява на такова нещо.

Тя отново се усмихна, като си спомни Фицдуейн, заспал с малкия Боти в ръце. Едрият, висок мъж със стоманеносива коса, подстригана на четка, със странно нежни черти и без бръчки на лицето, с надупчено от белези тяло, и неговото мъничко, розовобузо момче, с разрошена коса, проснато върху баща си, чувстващо се в пълна безопасност в неговите прегръдки и абсолютно уверено в любовта му. Разбира се, Боти — името му всъщност бе Питър — не беше вече толкова малък. Бе станал на пет години и бе започнал неудържимо да расте, но все още бе любвеобилен и обичаше да се гушка.

Дано да продължи вечно, помисли си тя, децата растат толкова бързо. Ако им дадат възможност. Сянката на терористичната заплаха бе осезаема като никой друг път.