Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Мозъкът на Фицдуейн с усилие се опита да смели постъпващата в него противоречива информация. Логиката му подсказваше, че това, което вижда, е невъзможно да стане. Той се намира в добре охранявана сграда. Инстинктът му обаче, събуден от жестокия мирис на смърт, му подсказа, че ако не вземе светкавични мерки, ще го сполети съдбата на Патрисио Никанор. Той трескаво се огледа из офиса на Кокрейн за някакво оръжие — каквото и да е, дори нож за рязане на хартия или безобиден военен сувенир.

Нямаше нищо друго, освен голяма чаша за кафе. Всичко става за оръжие! Той сграбчи чашата за дъното, скочи през проснатите на пода Кокрейн и Уорнър и с отвора й с все сила тресна лицето на японеца, който тъкмо се обръщаше, след като бе хвърлил гранатата.

Фицдуейн вложи цялата си сила в този удар. Сътресението от него премина по ръката му като ток и разтърси рамото му, принуждавайки го да изохка неволно от болка и усилие. Чашата мигновено се разби, сякаш експлодира. Лицето на убиеца цъфна от набити натрошени парченца. Дъното на чашата разби носа и скулата му, той се олюля, замаян и стенещ от болка.

Някакво метално острие се заби в касата на вратата до Фицдуейн и той инстинктивно приклекна. Разбра, че в момента вече щеше да лежи на пода с пронизани гърди, ако залитналото тяло на убиеца не бе попречило на другия нападател.

Той се извъртя, заби лакът в стомаха на новия си противник и замахна с острите краища на строшената чаша към ръката, стискаща кама. Ударът попадна в целта и прикова отдръпващата се ръка обратно към касата на вратата. Фицдуейн натисна с всичката сила на отчаян човек.

Мъжът изрева от болка, докато костите на ръката се трошаха, и изтърва камата. Фицдуейн го сграбчи за лакътя, отпусна се на коляно — счупената ръка увисна безпомощно — и го прехвърли през рамо в офиса. После издърпа забитото в касата странно изглеждащо оръжие. Чувстваше го като резбарски инструмент в ръката си — приличаше на свредел, но острието бе тънко и остро като игла.

С добре премерени движения той се извърна и с жесток удар под брадичката вдигна провесената глава на първия нападател. В същото време, в точен синхрон с удара, другата му ръка изсвистя във въздуха и острието се заби като светкавица в ухото на мъжа.

Терористът се изпъна рязко, по тялото му мина спазъм и устата му зейна, сякаш за да извика, но върхът на острието вече бе пронизал мозъка му. Свлече се на пода като марионетка, чиито конци внезапно са се скъсали.

Фицдуейн светкавично огледа офиса на Кокрейн.

Терористът, когото бе преметнал през рамо вътре, бе паднал върху ръба на обърнатата маса. Ударът бе изкарал въздуха от гърдите му и докато лежеше зашеметен, Кокрейн си бе свалил колана, бързо бе направил примка и му я бе нахлузил на шията.

Терористът риташе отчаяно и здравата му ръка се мъчеше да разхлаби неумолимо затягащата се примка.

Уорнър се опитваше да задържи ритащите във всички посоки крака. Терористът се виеше и гърчеше с неподозирана сила, подхранвана от отчаянието. Кокрейн изведнъж дръпна примката встрани с цялата си ярост.

Фицдуейн чу пукота от счупените вратни прешлени.

Кокрейн, с изкривена на една страна връзка, с разрошена коса, вдигна поглед към Фицдуейн.

— Добре ли си, Хюго? Провери навън, може да има и други.

Това бе възможност, която Фицдуейн вече бе обмислил. Реакцията му на непосредствената заплаха бе най-обикновен инстинкт за самосъхранение. Сега вече той се отдели предпазливо от рамката на вратата.

Всеки миг тук щяха да долетят полицаи с треперещи върху спусъците пръсти и тази мисъл съвсем не беше от най-приятните. Освен това можеше да има още терористи. В чакалнята наистина бяха седнали само двама, но това не означаваше, че наоколо не се навъртат и други.

Пространството бе толкова ограничено, че късият му път от вратата на Кокрейн минаваше през коридор от шкафове за досиета. Само след два метра пространството отново се разширяваше, но в този коридор Фицдуейн се чувстваше в относителна безопасност и никак не му се искаше да го напуска.

Ала някои неща просто трябваше да се направят. Той трябваше да изостави укритието от метални чекмеджета и вратички и да се моли зад ъгъла да не го чака някой, който съвсем не му мисли доброто. Обезглавяването на Патрисио Никанор се бе запечатало в паметта му, а и да не беше, трябваше само да се извърне назад и да си го припомни.

Той тръгна. Откъм външния офис вляво долитаха пронизителни писъци и викове, но приемната бе необичайно тиха. Той се опита да си спомни кое къде беше. Когато влизаше на идване, забеляза, че от двете страни имаше бюра и зад тях седяха администраторки. Едната бе Таня, имената на останалите не ги знаеше. Бе видял дребна брюнетка малко под тридесет години. Май имаше и още някакво момче, наведено над бюрото си, но всичко, което бе видял, бе бялата му риза и гъстата му коса. Толкова гъста коса можеше да има само млад човек. Студент.