Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

— Сигурен съм, че имаш и твои, Лий — отвърна Фицдуейн.

Кокрейн кимна някак сковано.

— Военните тогава ги раздаваха по два за лев, не ги броя. Важното е за какво се бориш и как го правиш. Аз просто успях да се върна.

А доста не успяха, помисли си Фицдуейн.

Застанал отстрани до него, на Уорнър изведнъж му се стори, че присъства на среща между двама средновековни рицари.

Всяка фибра от телата им ги издаваше, че са бойци. И двамата ценяха това у другия, но все пак между тях като че ли имаше някакво неизречено съперничество. И като помисли още малко, Уорнър реши, че съперничеството вероятно се излъчва от Лий. Хюго Фицдуейн вече бе правил неща, които на Лий само му се искаше да прави. Разбира се, Лий бе отслужил своето, но това е било преди много години. Хюго също е бил във Виетнам, ала е имал два тежки сблъсъка с тероризма, единия от тях едва преди година.

Лий, чиновникът, се бе озовал лице в лице с човека на действието. Началникът на щаба беше съперник от главата до петите. Сигурно не му е лесно. Че и по-лошо — трябваше да се държи прилично.

Той искаше да получи помощта на ирландеца, а полковник Хюго Фицдуейн никак не приличаше на човек, който можеше да бъде воден за носа. На Уорнър изведнъж му стана весело — шоуто май щеше да бъде доста забавно.

Разбира се, това, което двама благородни рицари като Кокрейн и Фицдуейн правеха в Конгреса, бе съвсем друг въпрос. В него за благородство нямаше място. Тук се правеше политика и това беше студен, базиран на реалността свят.

— Лий? — Таня, една от администраторките на пълно работно време, надникна в стаята. — Преди още да сте седнали… Вън има някаква японска делегация, а Патрисио току-що пристигна.

Кокрейн махна към Фицдуейн.

— Сядай, Хюго, връщам се веднага. Дан ще те представи на приятеля ни от Мексико, а аз ще отида да разменя някоя и друга любезност с приятелите ни от Япония. Предполагам, че минават само от учтивост — той се обърна към Таня: — Покани Патрисио тук. Аз ще се видя с японците в кабинета на конгресмена. Поднесе ли им чай?

Таня кимна, а Кокрейн се усмихна. Знаеше си тя урока.

— Е, хайде тогава.

Администраторката се отдръпна от вратата, Лий тръгна към нея и се спря отвътре, за да поздрави Патрисио, преди да излезе. Винаги идваха много хора, но времето не стигаше, да не говорим за пространство. Опитваш се да подредиш тези елементи по най-добър начин, все едно си играеш с куба на Рубик.

Нямаше никакви предисловия.

— Какво ис… Ааах! Боже! Тези ще ме убият! Тези ще ме…

Виковете й късият пронизителен писък бяха задушени още преди да се разбере ужасното им значение.

Звуците, издавани от умиращи хора, принадлежаха на друг свят, не на света на бумагите в Конгреса.

Те се спогледаха несигурно. Навсякъде имаше телевизори и някой май беше надул звука, загледан в интересен филм. Беше много нереално.

Просветлението дойде твърде късно.

Вратата с трясък се отвори докрай, принуждавайки Кокрейн инстинктивно да отстъпи назад. Той се спъна в масичката и преобръщайки я пред себе си, падна на пода.

Уорнър скочи да помогне и Фицдуейн бе блокиран.

Патрисио Никанор стоеше на входа, а лицето му бе изкривено от шок, ужас, страх, болка и нещо далеч по-ужасно. Бе израз на животното в човека, предаващо на друго животно от своя вид, че в следващия миг със сигурност ще изгуби живота си — първичен и неповторим инстинкт, разбираем за всичко живо на тази планета.

Докато останалите гледаха, сковани от внезапността на разиграващата се пред тях драма, очите му изхвръкнаха от орбитите, а гърлото му зяпна във влажна, аленочервена усмивка.

Зад него се чу тържествуващ вик, нещо разтърси тялото му отзад и след това от трупа му бликна кървав фонтан. Главата се отдели от раменете му, наклони се напред, тупна на пода и се търколи към тях.

Обезглавеното тяло на Патрисио бе все още изправено, сърцето му продължаваше да бие и да помпа кръв — алената течност бликаше безспир от кървавото чуканче, останало на раменете му. После тялото му бе освободено и се свлече на земята.

Убиецът остана неподвижен над него един безкраен миг с кървавата гарота в ръце и с тържествуващ израз на лицето. Откъм външния офис започнаха да долитат гласове. Фицдуейн видя как терористът пуска единия край на гаротата, извръща се нататък, като в същото време свободната му ръка бърка в страничния джоб на сакото. Чу се гръмка експлозия, последвана веднага от сърцераздирателни викове, които бяха като че ли още по-страшни, защото веднага заглъхнаха.