Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

Беше събота сутринта и когато се прибра, намери стария господин Пиърс у дома. Беше дошъл да покани децата за уикенда.

— Няма нужда да ги връщам. В понеделник сутринта ще ги заведа право на училище и оттам ще се приберат у дома.

И Милдред разбра, че се мъти нещо тайно, вероятно разходка до плажа, където семейство Пиърс имаха приятели и където съвсем случайно щеше да се появи Бърт. Това никак не й харесваше, още по-малко й се нравеше, че господин Пиърс бе дошъл чак след като тя похарчи парите си за пилето. Но перспективата децата да са нахранени без пари през двата дни беше толкова изкусителна, че се съгласи и каза, че, разбира се, могат да отидат, а после им събра багажа в една малка чанта. Но като изтича обратно в къщата, след като им помаха за довиждане, неочаквано се разплака и се върна във всекидневната за бдението през прозореца, което бързо беше започнало да й става навик. Всички от квартала отиваха нанякъде, движеха се важно по улицата с одеяла, гребла и дори цели лодки в багажниците на покривите на колите и оставяха пуста тишина след себе си. След като изгледа шест или седем такива заминавания, Милдред отиде в спалнята, легна и започна да свива и разпуска юмруците си.

Около пет часа на вратата се позвъни. Имаше тревожното предчувствие, че може би е Бърт, който иска да предаде нещо на децата.

Но когато отвори, на прага стоеше Уоли Бъргън, един от тримата господа, които бяха направили на Бърт онова предложение, довело до основаването на „Пиърс Хоумс Инк“. Беше набит, сламенорус мъж на около четиридесет години и сега работеше за синдиците на компанията. Това бе друг извор на дрязги между Милдред и Бърт, защото тя смяташе, че съпругът й трябваше да вземе тази работа и ако се беше размърдал малко, сигурно щеше да я получи. Но назначиха Уоли и ето го сега него, без шапка. Махна й небрежно за поздрав с цигарата, която го придружаваше навсякъде.

— Здравей, Милдред. Бърт тук ли е?

— Не, в момента го няма.

— Да знаеш къде е?

— Не, не знам.

Уоли помисли около минута, след това се обърна да си ходи.

— Добре, ще го видя в понеделник. Изникна един проблем, мислех си, че той ще може да ни помогне. Кажи му да се отбие при нас.

Милдред го остави да измине цялата пътека до улицата, преди да го спре. Мразеше да размята мръсното семейно бельо пред повече хора, отколкото се налагаше, но щом разрешаването на някакъв проблем можеше да докара на Бърт един ден работа и няколко законно спечелени долара, щеше да се погрижи той да получи този шанс.

— А… заповядай вътре, Уоли.

Уоли изглеждаше малко изненадан, но се върна и влезе във всекидневната. Милдред затвори вратата.

— Ако е важно, Уоли, най-добре сам да намериш Бърт. Той… той вече не живее тук.

— Какво?

— Изнесе се.

— Къде?

— Не знам точно. Не ми каза. Но съм сигурна, че старият господин Пиърс знае. А ако с жена му ги няма у дома… мисля, че Маги Бидерхоф може да знае или поне ще ти каже как да се свържеш с него.

Уоли се взря в Милдред, после каза:

— И кога се случи всичко това?

— О… преди няколко дни.

— Искаш да кажеш, че сте се разделили?

— Нещо такова.

— Завинаги?

— Доколкото знам.

— Е, ако ти не знаеш, кой да знае?

— Да, завинаги.

— И ти живееш тук съвсем сама?

— Не, с децата. При баба си и дядо си са за уикенда, но те остават при мен, не при Бърт.

— Страшна новина, няма що.

Уоли запали нова цигара и пак се взря в Милдред. Очите му се спуснаха към краката й. Бяха голи, тъй като пестеше от чорапи, и тя придърпа притеснено полата си върху тях. Той я разгледа на още няколко места, за да изглежда все едно погледът му е бил случаен. После попита:

— Е, какво смяташ да правиш?

— Ами, успявам да си намирам работа.

— Не ми изглеждаш много заета.

— Събота е. Почивен ден.

— Нямам нищо против да го прекараме заедно. Винаги ми е било приятно да съм край теб.

— Определено си го пазил в тайна.

— Ами аз съм свестен човек.

И двамата се засмяха, а Милдред се почувства развълнувана и объркана, че този мъж, който никога не беше показвал ни най-малък интерес към нея, започна да я сваля в мига, в който разбра, че вече няма съпруг. Той продължи да говори, гласът му звучеше малко неестествено. Каза й колко хубаво могат да си прекарат, а тя му отвърна флиртаджийски. Беше наясно, че има нещо мътно в цялата работа, но беше замаяна от свободата си, с която още не бе свикнала. Той въздъхна и й каза, че тази вечер бил зает.

— Но виж какво…

— Да?