Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

— Да не би да казваш, че вината е на Бърт?

Милдред изчака малко, защото се побоя, че дрезгавината в гласа на свекърва й ще я накара да й отговори също толкова рязко. След това продължи:

— Искам да кажа, че никой не е виновен, освен може би рецесията, а Бърт със сигурност няма власт над нея. — Замълча, после упорито продължи с това, което намери куража да изрече, защото чувстваше, че трябва да бъде казано. — Но честно казано, Бърт не беше единственият, на когото му писна. И на мен ми писна. Днес не той започна скандала. Аз бях.

— Значи… ти си прогонила Бърт?

Майка му произнесе това толкова рязко, а отказът й да признае елементарните факти беше толкова вбесяващ, че Милдред не се осмеляваше да продължи. Чак след като господин Пиърс се намеси и минаха пет успокояващи минути, тя проговори.

— Беше неизбежно.

— И как иначе, като си изгонила горкото ми момче. Не съм чувала такова нещо през живота си. Къде е той сега?

— Не знам.

— И къщата дори не е твоя…

— Скоро ще е на банката, ако не намеря начин да събера пари за лихвите.

Свекърва й се опита да отговори, но господин Пиърс бързо я прекъсна, а Милдред се усмихна горчиво на себе си, като видя как едно-единствено споменаване на парите за лихвите бързо промени темата. Господин Пиърс се върна на госпожа Бидерхоф, а на Милдред й се стори, че ще е дипломатично да се намеси.

— Изобщо не я защитавам. И не обвинявам Бърт. Просто се опитвам да ви кажа, че се случи каквото имаше да се случва и ако е станало днес и аз съм го предизвикала, то по-добре рано, отколкото късно, когато всички щяхме да сме много по-наранени.

Старата госпожа Пиърс не отговори, но люлката продължи да скърца. Господин Пиърс каза, че рецесията със сигурност е ударила лошо много хора. Милдред изчака минута-две, за да не изглежда, че си тръгва, защото е обидена, и заяви, че трябва да прибира децата. Господин Пиърс я изпрати до вратата, но не й предложи да я откара. Все пак й стана приятно, когато той каза:

— Имаш ли нужда от нещо в момента, Милдред?

— Засега не, благодаря.

— Наистина съжалявам.

— Беше неизбежно.

— Лека нощ, Милдред.

Докато водеше децата към вкъщи, Милдред почувства изгарящо презрение към семейството, от което току-що си бе тръгнала, не само заради пълната им неспособност да видят истината, а и заради скъперническото нехайство към съдбата й и вероятността собствените им внучета да нямат какво да ядат. Когато зави по „Пиърс Драйв“, усети, че се спуска нощен хлад. Стана й студено и преглътна бързо, за да се отърве от чувството за самота, което се надигна в гърлото й.

След като сложи децата да спят, отиде във всекидневната, издърпа стола до прозореца, седна в тъмното, взря се в познатата гледка навън и се опита да прогони меланхолията, която коварно я обземаше. После отиде в спалнята и светна лампата. Щеше да спи там за пръв път, откакто Бърт беше започнал да обръща внимание на госпожа Бидерхоф; вече няколко месеца си лягаше в детската стая, където беше преместила едното легло. Влезе на пръсти в стаята на момичетата, взе си пижамата, върна се в спалнята и си свали роклята. След това седна пред тоалетката и започна да реше косата си. Спря и огледа отражението си мрачно и замислено.

Беше малко под средния ръст и заради дребната си фигура, пепеляворусата коса и светлосините си очи изглеждаше значително по-млада, макар да бе на двайсет и осем. В лицето й нямаше нищо забележително, беше от жените, които хората наричаха „сладки“, а не хубави; тя самата се определяше като „лице от тълпата“. Но това не беше съвсем справедливо. Когато я провокираха, иронизираха или объркваха, тя присвиваше очи, но не съблазнително, а по начин, издаващ една ужасна целенасоченост, деловитост или както искате го наречете, което показваше, че не е лишена от характер. Точно това присвиване на очи, щеше да признае по-късно Бърт, го бе накарало да я хареса и го беше убедило, че „в нея има нещо“. Запознаха се малко след като баща й почина, когато тя бе трета година в гимназията. След като продадоха работилницата му за коли и взеха застраховката, майка й започна да обмисля идеята да си купи къща от „Пиърс Хоумс“, като покрие първоначалната вноска с малкия си капитал и изплати останалото, пускайки квартиранти. Така се появи Бърт и Милдред беше покорена от бляскавото му излъчване.

Но когато дойде денят за голямата обиколка из „Пиърс Хоумс“, госпожа Риджли не можеше да отиде и Бърт взе Милдред. Возиха се в спортната му кола, вятърът развяваше косата й и тя се чувстваше развълнувана и пораснала. Върхът беше, когато се отбиха в Образцовия дом, който беше всъщност главният офис на „Пиърс Хоумс Инк“, но бе построен като жилище, за да разпалва въображението на клиентите. Секретарките вече си бяха тръгнали, но Милдред огледа всичко — от просторната „всекидневна“ в предната част до уютните „спални“ в дъното, като се задържа в тях малко по-дълго, отколкото бе препоръчително. Бърт беше много тържествен по пътя към дома й, както подхождаше на човек, който току-що е съблазнил малолетна, но галантно й предложи още една обиколка на следващия ден. Месец по-късно вече бяха женени, тя напусна училище два дни преди церемонията по дипломирането си, а Веда се появи малко по-рано, отколкото законно се предполагаше. Бърт убеди госпожа Риджли да се откаже от идеята за къща от „Пиърс Хоумс“ като място за квартиранти — вероятно се притесняваше, че няма да успее да си плаща вноските — и тя отиде да живее при сестрата на Милдред, чийто съпруг търгуваше с корабно оборудване в Сан Диего. Малкият капитал по предложение на Бърт беше инвестиран в AT&T.