Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

— О, какъв смисъл има да говорим? Щом го харесва, добре, да й е честит. Бърт не е лош човек. И не е виновен. Просто… всичко водеше натам. Аз го тормозех. Казваше, че все му мърморя и натяквам, сигурно наистина така се е чувствал. Но не мога да понасям мързела му, не ми пука дали сме в рецесия. Ако тя може, тогава двамата ще се разбират добре, защото той си е такъв. Но аз си имам собствени разбирания и не мога да ги променя дори заради него.

— И какво ще правиш?

— Каквото правя и в момента.

Настъпи тягостно мълчание. Госпожа Геслър поклати глава.

— Е, ти стана част от най-голямата армия в света. От великата американска институция, която никога не се споменава на националния празник — сламена вдовица с две малки деца, които да храниш. Гадни копелета.

— О, Бърт не е такъв.

— Да бе, и той е гадно копеле, всички мъже са гадни копелета.

— И ние не сме идеални.

— Но не правим техните номера.

Пътната врата се тресна и Милдред вдигна предупредително пръст. Госпожа Геслър кимна и попита дали може да направи нещо за нея. Милдред много искаше да я помоли да я закара с тортата, но вече се бяха чули няколко нетърпеливи натискания на клаксона от колата отвън и тя не събра смелост.

— Не и в момента.

— Ще се видим пак.

— Благодаря отново за пилето.

Детето, което влезе в кухнята, не се втурна като малката Рей преди малко. Момичето пристъпи превзето, подуши презрително миризмата, която бе оставила госпожа Геслър, и остави учебниците си на масата, преди да целуне майка си. Макар да беше само на единайсет, се забелязваше отдалече. По изискания начин, с който носеше дрехите си и по красивата горна част на лицето си приличаше повече на баща си, отколкото на майка си. Често казваха, че „Веда е по-скоро от рода Пиърс“. Но приликата приключваше в устата, защото устните на Бърт бяха тънки, а нейните — не. Медночервената й коса и светлосините й очи — същите като на майка й — изпъкваха още повече на фона на луничките и загорялата й кожа. Но най-впечатляваща беше походката й. Вероятно заради високите си изпъкнали гърди или пък заради малкото дупе и стройните крака под него, тя се движеше много изправена и със самодоволна надменност, която изглеждаше комична у толкова малко дете.

Взе кексчето от майка си — шоколадов мъфин с изписана с глазура върху него буква „В“, преброи останалите и спокойно започна да докладва за упражненията си по пиано. Въпреки ужасите през последната година и половина, Милдред беше успявала да заделя по петдесет цента на седмица за уроци, защото беше дълбоко и почти религиозно убедена, че Веда има „талант“ и макар да не бе много сигурна какъв, явно беше избрала пианото като солидно и полезно въведение към почти всичко. Веда се справяше задоволително, упражняваше се усърдно и показваше силен интерес. Пианото й, избрано заедно с палтото на Милдред, така и не пристигна, затова тя се упражняваше у дядо си Пиърс, където имаше стар инструмент, и затова винаги се връщаше у дома след училище по-късно от Рей.

Разказа за напредъка си в усвояването на Големия брилянтен валс на Шопен, като повтори многократно заглавието — което се стори забавно на Милдред, защото го правеше на френски със съответното произношение и очевидно се радваше на елегантния ефект. Говореше ясно и превзето, като дете актьор, и всичко, което казваше, изглеждаше като научено наизуст и изрецитирано по начин, препоръчан в някоя сухарска книга по етикет. След като приключи с валса, отиде да огледа тортата.

— За кого е, майко?

— За Боб Уитли.

— О, вестникарчето.

Малкият Уитли припечелваше след часовете, като правеше абонаменти за вестници. Веда смяташе това за ужасно вредно за публичния му образ. Милдред се усмихна.

— Ще е вестникарче без торта за рождения си ден, ако не намеря кой да ме закара до тях. Изяж си кексчето, изтичай у дядо си и го попитай дали има нещо против да ме закара до госпожа Уитли с неговата кола.

— Не можем ли да отидем с нашата?

— Баща ти излезе с нея и… сигурно ще закъснее. Тичай веднага. Вземи и Рей с теб, дядо ви ще ви върне тук.

Веда тръгна към вратата, без да бърза, после Милдред я чу да вика Рей на улицата. Но след около минута-две се върна. Затвори вратата внимателно и произнесе дори още по-прецизно от обичайното следния въпрос:

— Майко, къде е баща ми?

— Той… трябваше да отиде до едно място.

— Защо си е взел дрехите?

Когато Милдред обеща на Бърт „да се погрижи сама“, си представяше бърза сцена, която завършваше с думите: „Мама ще ви разкаже повече за това някой ден“. Но беше забравила страстта на Веда към дрехите на баща й, гордостта, с която преглеждаше смокинга, панталоните му за езда, лъскавите му ботуши и обувки. Това се бе превърнало във всекидневен ритуал, на който не би попречило дори отиване до дома на дядо й. Взря се в някакъв въображаем дефект на тортата.