Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

— Той си отиде.

— Къде?

— Не знам.

— Ще се върне ли…?

— Не.

Почувства се съсипана, щеше й се Веда да дойде при нея, за да може да я прегърне и да й разкаже всичко по някакъв не толкова срамен начин. Но очите на момичето останаха хладни и то не помръдна. Милдред я обожаваше заради хубостта й, обещанието за талант и снобизма й — всичко това й се струваше много по-възвишено от нейната собствена обикновеност. Но Веда пък обожаваше баща си заради грандоманията му и изискания му стил и щом той се гнусеше от работа, която да им докарва пари, то тя се гордееше с него и заради това. В безкрайните караници през последните няколко месеца тя неизменно беше на негова страна и често попарваше майка си с надменни забележки. А сега каза:

— Разбирам, майко. Просто исках да знам.

Тогава влезе Рей, пухкаво светлорусо същество, четири години по-малко от Веда, което бе одрало кожата на Милдред. Рей затанцува наоколо и започна шеговито да заплашва, че ще забие пръст в тортата, но Милдред я спря и й каза това, което току-що бе съобщила и на Веда. Тя се разплака, а майка й я взе в прегръдките си и й заговори така, както й се бе искало от самото начало. Каза, че баща им много ги обича и не се е сбогувал с тях, защото не е искал да се почувстват зле, че той няма вина за станалото, че има много причини, които сега не може да им обясни, но ще го направи след време. Казваше всичко това на Рей, но всъщност думите й бяха насочени към Веда, която все още стоеше в стаята и слушаше със сериозно изражение. След няколко минути Веда очевидно се почувства задължена да й окаже някаква подкрепа, прекъсна я и каза:

— Ако имаш предвид госпожа Бидерхоф, майко, аз съм напълно съгласна. Според мен тя е олицетворение на средната класа.

Това успя да разсмее Милдред и тя сграбчи възможността да прегърне Веда и да я целуне. След това изпрати и двете си деца при дядо им. Радваше се, че не спомена и дума за госпожа Бидерхоф и реши устните й никога да не произнасят това име в тяхно присъствие.

Господин Пиърс пристигна с колата си и ги покани на вечеря. След кратък размисъл Милдред прие. Семейството на мъжа й трябваше да научи и ако им кажеше след вечерята, щяха да разберат, че няма лоши чувства и иска да запазят добрите си отношения. Но след като достави тортата и няколко минути по-късно седна заедно с тях край масата, усети нещо да витае във въздуха. Нямаше представа дали Бърт се беше отбил вече при тях, или децата се бяха изпуснали, но нещата не бяха като преди. Веднага щом приключиха с вечерята и момичетата излязоха навън да си играят, тя стана сериозна и им разказа всичко. Господин Пиърс и свекърва й, и двамата от Кънектикът, живееха в малка и съвсем обикновена къща на „Пиърс Хоумс“ и се издържаха с железничарската пенсия на съпруга, която напълно им стигаше. Обичаха по здрач да посядат в малкия двор зад къщата. Точно там Милдред им съобщи новината.

Настъпи мрачно мълчание, което продължи доста дълго. Майката на Бърт беше на люлката. Отблъсна се от земята, люлката се залюля и заскърца. След това заговори нервно и с горчивина, като не поглеждаше нито Милдред, нито господин Пиърс.

— Заради онази Бидерхоф. Тя е виновна, само тя. Виновна е откакто Бърт започна да ходи при нея. Тази жена е уличница. Знам го от мига, в който я зърнах. Да се мъкне така с женен мъж. А няма и година. Откакто съпругът й умря. И колко мръсно държи в къщата си. Тресе си гърдите, та всеки мъж да я заглежда, независимо дали иска или не. Защо се захвана с момчето ми? Нямаше ли достатъчно други мъже, та да не…

Милдред слушаше със затворени очи, а господин Пиърс дърпаше от лулата си и подмяташе по някоя меланхолична забележка. Значи всичко било заради госпожа Бидерхоф. По някакъв начин това накара Милдред да изпита облекчение. Но после в нея се надигна лек страх. Знаеше, че тази вечер е много важна, защото всичко, което щеше да изрече, щеше да бъде записано в историята без възможност да се изтрие. Поне заради децата беше жизненоважно да не каже нито една лъжа, да не пропусне нищо, което да промени смисъла, да не допусне някакво подозрение или лъжа. Освен това все повече растеше раздразнението й от лековатия начин, по който стоварваха цялата вина върху жена, нямаща почти нищо общо със случилото се. Остави свекърва си да довърши, помълча дълго след това и каза:

— Не е заради госпожа Бидерхоф.

— Тогава заради коя?

— Причините са много и ако ги нямаше, Бърт дори не би я погледнал. Стана заради това… което се случи с бизнеса му. И защото не бяхме щастливи заедно. На Бърт му писна и…