Элмор Леонард - Първобитен град

— Ако бяхме в „Линдъл“, можеше да сте бейзболисти. Само че те никога не носят вратовръзки. Никой вече не носи вратовръзка.

Момичето замълча за момент и хитро погледна към Хънтър.

— Вратовръзка със спортна риза, сако, което не отива на панталона… Може да си гимназиален учител. А приятелчето ти — продължи тя и отново погледна към Реймънд, — то пък какво е?

Между тях се чу електронен звук. Слаб, но настойчив механичен глас. Реймънд разкопча сакото си и изключи пейджъра. Докато отиваше към телефона, чу момичето да казва на Хънтър:

— Господи, вие сте ченгета. Знаех си. Точно това щях да кажа.

Всеки знае всичко, помисли си Реймънд Круз. Как пък всички станаха толкова умни?

Реймънд Круз се сети за сцена от филм, когато видя светлините. Лампата против крадци, висяща от сградата, и фаровете, осветяващи сцената. Представи си актьор в реклама по телевизията, който казва: „Костюмът на жертвата е светлосин, кръвта — тъмночервена, а чакълът е сиво-бял“. Реймънд си помисли за филм, който се върти назад в прожекционния апарат. Видя униформените ченгета засмукани в синьо-белите патрулни коли, а линейката и бусът на моргата — извадени от кадъра. Спираме там и оставяме само сребристата кола и жертвата. Чу Джери Хънтър да казва:

— Е, най-после някой пречука дребния шибаняк.

Трудно беше да си мислиш за Алвин Гай като за жертва.

— Когато говорих с Херцог — обади се Реймънд, — първото, което си помислих, беше, как това не се случи по-рано.

Той застана в края на местопрестъплението с Хънтър и сержант Норбърт Брил.

— Кой го намери? — попита Реймънд.

— Патрулна кола от Единадесето управление — отговори Брил. — Съдията се обадил по телефона в колата си в полицията, но операторът не разбрал местонахождението му. След няколко минути една жена от съседната улица „Ковънтри“ №20413 звъннала и съобщила за изстрели.

— Някакви свидетели?

— Още нищо. Уендъл говори с жената. Морийн е някъде другаде. „Американ Ла Франс“ нямат телефон за през нощта, но пък и не мисля, че съдия Гай е бил тук, за да си купи противопожарно оборудване.

— Полицаите ли го идентифицираха?

— Да. Не могли да го идентифицират по лицето му, но портфейлът му лежал там.

Реймънд каза тихо, но искрено:

— Щом са знаели, че това е Гай, защо не са го метнали някъде в Хейзъл парк? Само на две пресечки оттук е.

— Лейтенантите не трябва да говорят така — обади се Брил. — Макар че идеята си я бива. Техен труп, техен случай. Патрулните полицаи не били сигурни, че е мъртъв, затова повикали линейка. Медиците пристигнали, хвърлили му един поглед и се обадили в моргата.

— Не били сигурни, че е мъртъв? — попита Хънтър. — Три куршума в устата, още два в гърдите, огромни, шибани дупки, и те не са сигурни, че е мъртъв!

Униформените криминолози правеха снимки на трупа и колата, измерваха разстояния, чертаеха план на местопрестъплението и събираха талони от надбягванията, кредитни карти и фасове от цигари. Щяха да откарат колата на съдията в полицейския гараж на „Джеферсън“, за да я проверят за отпечатъци и да се поровят из всеки процеп. Един от служителите на моргата, облечен в бежова риза и панталон, стоеше и наблюдаваше сцената, прехвърлил найлоновия чувал за трупове през рамото си. Брил започна да си води бележки за доклада.

Беше три без десет сутринта. Алвин Гай бе мъртъв от малко повече от час. Реймънд Круз, временно изпълняващ длъжността лейтенант, издокаран в морскосиния си костюм заради срещата с момичето от „Нюз“, почувства, че времето им изтича, и каза:

— Хайде да почукаме на няколко врати. Няма да се справим без свидетели. Като започнем да разследваме случая, ще ни се наложи да изслушваме откачалки, които са готови да си признаят всичко, освен убийството на Христос. Не искам да пропуснем някой заподозрян. Искам да се движим в правилната посока. Искам да разбия вратата, докато убиецът е още в леглото си, и когато отвори очи, да не може да повярва на гледката. В противен случай всички ние ще трябва да се оттеглим във Флорида и да работим за управление „Кокосов орех“, а случаят ще остане неразрешен. Не искам подобно нещо да се случи.

Норбърт Брил, сержант на седмо поделение от отдел „Убийства“ на детройтската полиция, носеше посивялата си коса съвсем къса и се подстригваше веднъж месечно в „Дж. Робъртс“ на Седма миля. Обичаше тъмни ризи и светли вратовръзки. Носеше очила с метални рамки и цветни стъкла. Сега държеше в ръка огромен фенер, дълъг почти шестдесет сантиметра. Брил започна да размишлява преди да се раздвижи.