Элмор Леонард - Първобитен град

— Мисля, че се страхуваш от жените — каза момичето от „Нюз“. — Вероятно в това се корени проблемът ти.

Реймънд Круз не беше сигурен чий беше проблемът. Дали негов или неин.

— Мислиш ли, че жените са коварни? — продължи тя. — Жените репортери ли имаш предвид?

— Жените като цяло.

Седнал в ресторанта на Карл, заобиколен от безбройните празни маси с бели покривки, Реймънд Круз се зачуди дали тази история си заслужаваше безплатните питиета и вечерята, или пък усилията, които полагаше, за да даде смислени отговори.

— Не — отвърна той.

— Не се ли плашиш от жените?

— Не. Винаги съм ги харесвал.

— В определени моменти — поправи го момичето от „Нюз“. — Но според мен иначе си безразличен към жените. Нямат място в мъжкия ти свят.

Накъдето и да се беше насочила младата писателка с диплома от Мичиган и четири години стаж в „Детройт Нюз“, очевидно щеше да стигне до целта си. Беше един и десет през нощта. Лицето й лъщеше, чашата й за вино беше омазана с червило и отпечатъци от пръсти. Тонът й беше остър, а и вече не изслушваше отговорите му. Реймънд Круз усети умора. Забрави какво искаше да каже. Спаси го келнерката, която му се усмихна над чашите и каза:

— Не чух пейджъра ти нито веднъж. Явно нощта е спокойна.

Реймънд попи мустаците си със салфетката и отвърна на усмивката й.

— Да, наистина не звънна — потвърди той и се обърна към момичето от „Нюз“. — Веднъж Мили чу пейджъра ми от другия край на ресторанта. Беше в джоба ми, но не го бях чул.

— Не чуваше и нищо друго — каза келнерката. — Дойдох до масата и го попитах дали това не е неговият пейджър. А той дори не ме забеляза.

Тя събра празните чаши и попита:

— Да ви донеса ли още нещо?

Момичето от „Нюз“ не отговори. Не изглеждаше заинтересувана от предложението. Запали нова цигара, оставяйки повече от половината си пържола недокосната. Вече си беше поръчала кафе. Реймънд каза, че ще пие още една бира и помоли келнерката да увие пържолата.

— Не я искам — възрази момичето от „Нюз“.

— Е, все някой ще я вземе — каза Реймънд.

— Куче ли имаш?

— Не, ще я изям за закуска. Ето къде е работата — каза той, опитвайки се да прояви малко ентусиазъм към разговора. — Никой мъж не би ми казал, че се страхувам от жените. Нито пък щеше да ме пита дали според мен жените са коварни. Само жените задават подобни въпроси. Не знам защо, но го правят.

— Жена ти каза, че никога не сте говорили за работата ти.

Жена му. Репортерката продължаваше да го напада в гръб.

— Да не би да си не само репортер, но и психиатър? — подхвърли Реймънд. — Сега вече става сериозно. Първо, тя от известно време не е моя жена — разведени сме. За това ли възнамеряваш да пишеш — за високия брой разводи сред полицаите?

— Тя смята, че не сте говорили достатъчно за нищо, но особено за работата ти.

— Говорила си с Мери Алис? — запита той изненадано. — Кога говори с нея?

— Онзи ден. Защо нямате деца?

— Защото така. Нямаме.

— Тя каза, че рядко си проявявал чувствата си и не си й говорил за тях. Когато мъжете с други професии имат проблеми в службата, не се разбират с шефа си или с клиентите, се прибират у дома и споделят със съпругите си. После жената успокоява мъжа си — горкото сладурче. Това е смисълът да й разказва за проблемите си.

Сервитьорката с посивяла коса и очила с пайети на име Мили, остави чашата с бира на масата и попита:

— Къде е другарчето ти?

Момичето от „Нюз“ угаси цигарата си. Облегна се назад и се огледа над морето от покривки.

— Кой? Джери ли?

— Онзи със светлата коса и мустаците.

— Да, Джери. Щеше да се опита да дойде. Не си го виждала, нали?

— Не. Мисля, че не е идвал. Но не бих се заклела. Кой ще вземе кучешката торбичка?

Момичето от „Нюз“ зачака.

— Просто я остави тук — каза Реймънд. — Ако тя не я вземе, аз ще го направя.

— Имам си име — каза репортерката, докато келнерката се отдалечаваше.

После се наведе към него и добави:

— Мисля, че ценностите ти нямат нищо общо с действителността.

Реймънд отпи от бирата, опитвайки се да осмисли думите й. Видя ясно носа й. Сякаш от напрежението лъщеше още повече. Репортерката беше раздразнена и Реймънд се почувства по-добре за момент. Но нямаше нужда от подобно задоволство, затова каза:

— Защо си ядосана?

— Струва ми се, че все още играеш роля — отговори момичето. — Направи се на Серпико в отдел „Наркотици“. Реши, че „Нравствената“ е прекалено смешна…

— Казах само, че ставаха някои смешни неща.