Элмор Леонард - Първобитен град

— Сега си в нова роля — лейтенант от отдел „Убийства“.

— Временно изпълняващ длъжността. Замествам.

— Исках да те разпитам за това. На колко си години?

— Тридесет и шест.

— Да, така пише в досието ти, но не изглеждаш толкова стар. Кажи ми… как се разбираш с момчетата в отдела?

— Чудесно. Защо?

— Без проблеми ли се оправяш с тях?

— Какво имаш предвид с „оправяш се“?

— Не ми изглеждаш много твърд.

Кажи й, че ти се налага да отидеш до тоалетната, помисли си Реймънд.

— Прекалено меко държане… — продължи репортерката и изведнъж спря.

Тя помълча за момент, после каза ентусиазирано, сякаш бе направила велико откритие:

— Точно така! Опитваш се да се направиш на по-възрастен, нали? Големите мустаци, консервативният костюм… Но знаеш ли как изглеждаш?

— Като човек, позиращ за стара дагеротипна снимка. Някой от отминали времена.

Реймънд се наведе към нея, най-после заинтересуван.

— Не се шегувай — каза той. — Това ли виждаш?

— Сякаш искаш да приличаш на младия Уайът Ърп — отговори момичето от „Нюз“, като го наблюдаваше внимателно. — Иска ти се да си точно това, нали? Суровият човек на закона от Дивия запад?

— Е — отвърна Реймънд, — нали знаеш къде е „Света Троица“? На юг оттук, недалеч от стадион „Тайгър“. Израснах там. Играехме на индианци и каубои на остров Бел, стреляхме се с детски пистолетчета. Роден съм в Макалън, Тексас, но не помня много за живота там.

— Стори ми се, че долавам лек акцент от време на време — каза репортерката. — Значи си мексиканец, а не пуерториканец?

Реймънд се облегна назад.

— Мислиш, че са ме направили лейтенант заради закона за малцинствата?

— Не бъди толкова чувствителен. Зададох ти прост въпрос. От мексикански произход ли си?

— А ти каква си? Еврейка или италианка?

— Забрави — отвърна момичето от „Нюз“.

Реймънд размаха пръст към нея.

— Видя ли? Никой мъж не би казал и „забрави“.

— Не сочи към мен — каза момичето.

Гневът й се надигаше бързо.

— И защо никой мъж не би го казал? Защото щеше да се страхува от теб?

— Или защото щеше да е по-учтив. Искам да кажа, защо трябва да се държиш грубо?

— Аз не нося пистолет — каза репортерката. — И не играя роля. Ти го правиш. Джон Уейн или някои друг. Клинт Истууд. Към този тип ли се причисляваш? Като тях ли искаш да бъдеш?

— Дали искам да съм актьор?

— Знаеш какво имам предвид.

— Аз съм в отдел „Убийства“ — отговори Реймънд. — Не ми се налага да си измислям нищо. Обикновено нещата са достатъчно драматични.

— Уха, това си е направо откровение.

Тя се вторачи в него с поглед, който говореше, че знае нещо, неизвестно за него.

— Ти си почти в идеална връзка с началството си. Хвърляш му един поглед и промяната е светкавична. „Налага се да съм такъв, заради работата ми.“

— Не обичам да наблюдавам началството си — каза Реймънд със сериозно лице.

— Тарикатското отношение е също отбрана — каза момичето. — Според мен основното препятствие са всички онези „мъжествени“ дивотии, към които ченгетата имат слабост — носенето на голям пистолет и т.н. Но не искам да навлизам в проблемите на мъжкото его или символиката на пениса.

— Да, хайде да поддържаме нещата чисти.

Момичето го загледа тъжно.

— Бих могла да коментирам и това — каза тя. — Отношението към сексуалността като към нещо мръсно. Важното, лейтенант, е не да поддържаме нещата чисти, а само прости. Само фактите, ако разбираш какво имам предвид.

Реймънд се зачуди дали е безопасно да отговори. Реши да рискува.

— Ще ти кажа кое ми повлия най-много, когато станах полицай. Детективите, старите професионалисти. Трябваше да си бил полицай поне двайсет години, за да станеш детектив. Сега вече не е нужно. Не се налага да чакаш реда си. Явяваш се на изпита и ако го изкараш, започваш да се издигаш.

— Както е станало с теб — прекъсна го репортерката. — Лейтенант само след петнайсет години. Защото си бил в колеж ли?

— Отчасти — отговори Реймънд. — Ако бях чернокож, може би вече щях да съм инспектор.

Момичето от „Нюз“ застана нащрек.

— Да не би да чувам негодувание или пък предубеждение?

— Не, нищо такова. Ще ти кажа как стоят нещата. Старите професионалисти са все още тук, но ги подминават хора, които още дори не са станали професионалисти.

— Говориш разочаровано.

— Не съм.

— Тогава говориш като старец. Всъщност дори се обличаш като старец — продължи да го напада момичето.

Знаейки, че ще бъде интервюиран, следобед Реймънд бе облякъл морскосиния си летен костюм, бяла риза с къси ръкави и тъмносиня вратовръзка на точки. Беше купил костюма преди пет месеца, когато го направиха лейтенант. Можеше да признае, че си бе пуснал мустаци, за да изглежда по-възрастен. Всъщност ги харесваше все повече, когато пораснаха и се завиха по бандитски към ъгълчетата на устата му. Струваше му се, че мустаците го правят да изглежда сериозен и дори малко зъл. Реймънд беше висок метър и седемдесет и седем и тежеше около седемдесет килограма. През последните няколко месеца бе свалил пет-шест килограма и това личеше най-много на лицето му. Придаваше му изпит, мрачен вид и го правеше да изглежда по-висок.