Элмор Леонард - Първобитен град

Момичето от „Нюз“ се върна към впечатленията и възможното влияние на определени типове детективи от екрана. Реймънд й каза, че според него филмовите детективи приличат на каубои. Грешка. Репортерката подскочи, каза, че това било откровение, и записа нещо в бележника си. Реймънд й обясни, че няма предвид истинските работещи каубои с джинсовите им облекла. Каза, че детективите в Детройт трябва да носят сака и вратовръзки, когато са на работа. Според момичето от „Нюз“ това беше пълна глупост.

Изглежда не можеха да стигнат до никъде. Реймънд каза:

— Е, ако това е…

— Все още не си отговорил на въпроса ми — прекъсна го репортерката, като го погледна изморено, но търпеливо.

— Имаш ли нещо против да го повториш? — запита Реймънд.

— Въпросът е: защо едно ченге не може да остави мъжкарската си роля в управлението и да покаже малко чувствителност у дома? Защо не можеш да отделиш себе си от професионалната си роля и да признаеш уязвимостта и страховете си, а не само да говориш за триумфа си?

За първи път Реймънд чуваше някой да използва тази дума. Триумф.

— Нали разбираш — продължи тя, като заговори с по-дебел глас, за да звучи по-мъжествено. — „Е, приключихме още един случай, скъпа. Дай да пийнем по едно.“ Ами негодуванието, раздразнителността ти, неприятните неща, които са част от работата ти?

Реймънд кимна и си представи сцената.

— Добре, прибирам се у дома и жена ми казва: „Как мина денят ти, скъпи?“. А аз отговарям: „Не беше много лошо, скъпа. Има нещо, което искам да споделя с теб“.

Момичето от „Нюз“ го гледаше втренчено, малко наранено или отвратено.

— Надявах се, че ще говорим сериозно — каза репортерката.

— Говоря съвсем сериозно. Ти си съпругата. Казваш: „Здрасти, скъпи. Има ли нещо, което искаш да споделиш с мен?“. И аз отговарям: „Всъщност, скъпа, искам да ти разкажа нещо, което научих днес за споделянето“.

Момичето от „Нюз“ го изгледа подозрително, но каза:

— Добре. Какво е то?

— Ами една млада жена беше убита — продължи Реймънд тържествено. — Причина за смъртта — задушаване вследствие на механичен натиск. Следи от семенна течност в устата, влагалището и ануса…

Репортерката промълви:

— О, господи!

— Днес говорихме с група заподозрени. Един от тях се съгласи да сътрудничи, ако не го обвиним в нещо по-тежко от непредумишлено убийство. Помотахме се, предложихме му убийство втора степен и накрая той каза „добре“. Разказа ни, че всъщност приятелят му убил момичето. Приятелчето тъкмо излязло от затвора и било загоряло за жена. Срещнали я в един бар. Онзи, който даде показания, каза, че тя започнала да го сваля. Той я завел на някаква поляна и след като свършил, позволил на приятеля си да повтори.

— Лейтенант…

— Точно това каза — да повтори. Та другарчето му започнало, ама не пожелало да спре. Нали разбираш, не искал да свърши. И казано накратко, момичето започнало да пищи, той се паникьосал и я удушил. Но не бил сигурен, че е мъртва. Ами ако се съживи и го посочи на полицията? Затова намерили голямо парче цимент — около петдесет килограма, вдигнали го и го пуснали върху лицето на момичето. После отново го вдигнали и отново го пуснали.

Момичето от „Нюз“ грабна огромната си чанта.

— Вдигат, пускат. Вдигат, пускат. Когато я намерихме, помислихме, че е прегазена от танк. Имам предвид, никой не можеше да повярва, че това е човешко лице.

— Не мисля, че си забавен.

— Не, въобще не беше забавно. Но тогава онзи добави в показанията си…

Репортерката се отдалечи от масата.

— Та той каза — продължи Реймънд. — „Това получих, задето бях Мистър Готин и споделих гаджето с приятеля си.“

Реймънд тръгна пеша през Гранд ривър към „Дънлийви“. Джери Хънтър стоеше до бара с едно момиче, което беше облегнало ръката си върху рамото му и се правеше на отегчено. Момичето огледа Реймънд Круз внимателно, докато той оставяше пликчето с пържолата на бара и си поръчваше бърбън.

— Къде е приятелката ти? — попита Хънтър.

— Имат нова мода — отговори Реймънд. — Канят те на вечеря. После, точно преди да дойде сметката, ти се ядосват и си тръгват. А ти трябва да платиш четиридесет и два долара.

Момичето с Хънтър каза:

— И той ли е такъв? Изглежда много готин.

— Тя се опитва да разбере с какво си изкарвам прехраната — поясни Хънтър.

— Поне това — каза момичето, полюшвайки се леко в такт с музиката. — Не ми казвай, ще се сетя.

Тя присви покритите си със зелени сенки очи и продължи да се поклаща.