Элмор Леонард - Първобитен град

— Не можем да изключим обира като единствен мотив — каза той.

— Стреля през предното стъкло и улучва Гай в устата — каза Реймънд. — Искам да се запозная с този крадец, преди да се е заел с нещо още по-сериозно.

Лейтенантът си тръгна след няколко минути, за да намери телефон и да докладва на инспектор Херцог. Не искаха да говорят за убийството по радиостанциите.

Уендъл Робинсън, издокаран в светлосив костюм, се появи от тъмнината, държейки малка кесия от кафява хартия.

— Как върви? — запита той. — Говорих с жената от „Ковънтри“, която се обадила в полицията. Казвам й: „Разбрах, че сте чула изстрели“. А тя отговаря: „Да, и видях човека, който стреля. Стоеше по-рано на уличката и го видях с пистолета му“. Питам я кой е човекът и тя ми съобщава, че живеел на същата улица, на номер 22511. Отивам там, изваждам го от леглото и го питам за пистолета му. Човекът гледа тъпо и се мръщи, сякаш се мъчи да накара паметта си да се раздвижи. И ми казва: „Не, не си спомням никакъв пистолет“. Съобщавам му, че жената го е видяла с пистолет в ръка на улицата. Казвам му: „Ще дойдеш в управлението, ще те сложим в редица с още няколко души и ще видим дали жената ще те познае“. Тогава той ми отговаря: „А, оня пищов ли? Да бе, имам една вехтория, с която мислех да стрелям по плъхове. Намерих я вчера тук, на уличката“.

Уендъл замълча за момент и посочи кесията.

— Малко ръждясало пищовче — каза той. — Ще ти отнесе ръката, ако някога решиш да стреляш с него.

— Излъгали са те — каза Хънтър. — Най-нагло са те излъгали право в очите.

Друг човек, седящ в някаква кола, бил застрелян пред „Суп кичън“ на ъгъла на „Франклин“ и „Орлиънс“. По-късно научиха, че стрелецът изчакал да види пристигането на полицейските коли и линейката, преди да се качи на автобуса и да се прибере у дома.

Около цивилните сини коли марка „Плимут“ се мотаеха хора, наметнали набързо халат или някаква друга дреха. Повечето бяха чернокожи. Женете стояха със скръстени ръце, сякаш им беше студено. Фигурите им се очертаваха от светлината на уличната лампа на ъгъла. Нощта беше ясна, температурата — около петнайсет градуса, топло за октомври.

Хънтър прокара пръст през пясъчнорусите си мустаци и се втренчи открито в зяпачите. После се обърна към Брил и каза:

— Ако е било обир, защо съдията въобще е отбил насам?

— За да се изпикае — отговори Брил. — Откъде да знам защо е отбил? Но е бил обран и това е единственото, което знаем засега.

— Било е предумишлено убийство — каза Хънтър. — Двама убийци. Видели са го на хиподрума и са си уредили среща. Може да са му продавали дрога. Един от тях се е качил в колата със съдията, сякаш е щял да сключва сделка, а другият останал навън. Не е стрелял през страничния прозорец, защото и другарчето му можело да отнесе някой куршум. Затова стрелял през предното стъкло. С четиридесет и пет калибров пистолет.

— Сега пък знаеш и оръжието — обади се Брил. — Защо реши, че е четиридесет и пети калибър?

— А ти как реши, че е отбил тук, за да се изпикае — отвърна Хънтър. — Но както и да го погледнеш, това си е предумишлено убийство.

— Ами другият? — намеси се Уендъл Робинсън. — Той да не би да е седял кротко в колата, докато съдията е звънял в полицията?

— Увличате се в подробностите, момчета — каза Хънтър. — Говорим за мотив. Дали убиецът е имал друг мотив освен обира?

— Добре, ще възложим работата на теб — каза Брил. — Изготви списък със заподозрените. Но трябва да имаш достатъчно хартия и моливи и поне един месец никаква друга работа. Нали знаеш за колко имена става дума? Всеки адвокат, който някога е заставал пред съдия Гай. Всеки, когото е изпратил в затвора. Всеки от прокуратурата на област Уейн. Всеки полицай. Добре де, ще се изкажа консервативно — поне половината полицаи в града. Още сега ще трябва да запишеш около две хиляди и петстотин имена. Всеки, който някога се е сблъсквал с онзи задник — съдията, си е пожелавал да го очисти.

Уендъл Робинсън се обърна към Хънтър.

— Тази идея го притеснява — каза той.

— Да — съгласи се Хънтър, — той просто не иска да мисли за това. Но при всички положения е било предумишлено убийство и той го знае.

Морийн Дауни се появи на свой ред от тъмнината и застана до тях. Заслуша се в разговора, притиснала бележника и чантата си към гърдите, както ученичките носят учебниците си. Когато Хънтър я забеляза, тя каза:

— Ако е било предумишлено убийство, защо той въобще е отбил насам?

— За да отиде до тоалетната — отвърна Хънтър. — Морийн, хайде да се махаме оттук и да си намерим някоя уютна мотелска стая.