Элмор Леонард - Първобитен град

— На отсрещната страна на улицата към Палмър Удс — уточни Реймънд. — Там, където живееше съдията.

Това спря Брил за момент. Той каза:

— Добре, щом искате да вярвате в това, чудесно. Ако съществува връзка, до следобед ще знаем, но в момента не възнамерявам да започна да подскачам и да се вълнувам. Знаете ли защо?

Докато Брил говореше, групата мръдна встрани, за да направи път на буса на моргата и Реймънд не чу остатъка от думите му. Не му и трябваше. Норбърт Брил нямаше да заподскача, защото си беше Норб Брил — преценяваше уликите внимателно, преди да изкаже мнението си, и запазваше подозренията си за себе си. Сигурно сега щеше да каже: „Дори все още не сме чули причината за смъртта от съдебния лекар, а вие вече говорите за връзка“. Брил си беше изградил определен маниер на работа.

Реймънд Круз още работеше върху своя.

Тридесет и шест години. Какъв искаш да станеш, когато пораснеш? Той искаше да стане полицай. Стана полицай. Но какъв? Тук нещата ставаха неясни. Униформен полицай? Началник на управление? Администратор? Заместник-началник някой ден, с голям кабинет и завеси. По дяволите, защо да не работи и за „Дженерал мотърс“?

Реймънд можеше да е сериозен като Норбърт Брил. Можеше да е спокоен като Уендъл Робинсън. Можеше да е груб и малко откачен като Джери Хънтър. Или пък можеше да изглежда хладнокръвен, застанал с ръце в джобовете на тъмния си костюм, с тържествено изражение под бандитските мустаци. Момичето от „Нюз“ щеше да приеме това за поза: ченгето от дагеротипната снимка, което сега носеше тридесет и осем калибров „Смит“ с гумени ивици върху дръжката вместо четиридесет и четири калибровия барабанлия.

Как можеше да й обясни себе си? В главата му се появяваха образи, както в този момент, и го подтикваха да свърже двете убийства, защото знаеше без съмнение, че връзката съществува, а балистичната експертиза и червилото върху фасовете щяха да докажат това. Или пък тестовете нямаше да докажат нищо и точно затова те бяха отегчени, цинични ченгета, които рядко се надяваха и никога не се разочароваха. Трябваше да й каже, че има различни видове полицаи, както има различни видове свещеници и бейзболисти. Защо момичето му каза, че позира? Каза му, че играе роля. Човек трябваше да знае, че го прави, преди да го обвинят в позьорство. Полковникът със старомодната кавалерийска шапка в онзи филм за Виетнам — как му беше името — Робърт Дювал, който се събличаше на плажа, за да кара сърф, докато виетнамците стреляха по него, това беше позьорство, за бога.

Реймънд Круз се обърна към сержантите си, които наблюдаваха оттеглянето на буса на моргата.

— Кой иска да отидем до Палмър парк? — попита той. — Морийн?

Седяха сами в тъмносиния плимут и никой не проговори, докато не стигнаха почти до парка. Морийн реши, че Реймънд обмисля случая, прехвърля наум уликите и затова е вглъбен в себе си. Това беше чудесно. Тя никога не се чувстваше задължена да говори, когато нямаше какво да каже.

В девети клас Морийн Дауни беше написала съчинение, озаглавено „Защо искам да стана полицай някой ден“. (Защото звучи наистина вълнуващо…) Трябваше да напусне Нашвил, Мичиган, за да осъществи мечтата си. Влезе в Полицейската академия на Детройт и после, в продължение на девет години, работи в отдел „Сексуални престъпления“. Джери Хънтър я питаше защо според нея са я назначили в този отдел и я разглеждаше внимателно през полуотворените си очи. Разпитваше я за перверзници със странни фетиши и Морийн казваше:

— Какво мислиш за човек, който ближе мед от краката на момичето?

Хънтър отговаряше:

— Какво нередно има в това? Хайде, Морийн, дай нещо наистина странно.

— Страхувам се, че ако споделя нещо перверзно, ще го опиташ — казваше Морийн.

Тя се чувстваше удобно с всички членове на отдела, може би с Реймънд малко повече от другите, което не изглеждаше логично, тъй като през по-голямата част от времето той също беше доста тих. Но когато говореше, казваше неочаквани неща или задаваше странни въпроси, които не изглеждаха свързани с темата.

Както в същия този момент, след дългите минути мълчание, я запита дали е гледала „Апокалипсис сега“.

Да. Беше го гледала и го беше харесала.

— Какво ти хареса? — попита Реймънд.

— Мартин Шийн. И онзи на лодката, кльощавия, който едва не умря от ужас, когато видя тигъра.

— Хареса ли Робърт Дювал?

— Да, мисля, че е страхотен.

— Някога гледала ли си един стар филм, наречен „Стрелецът“?