Элмор Леонард - Първобитен град

— Набутваш пищов тридесет и осми калибър в устата на Дел и му казваш: „Добре, приятел, дай си всичките мангизи“. И какво ще направи кретенът? Ще ти подаде кредитната си карта. Мамка му! Не става. Трябват ни пари в брой. Етнически малцинства, негри, хора, които не се доверяват на банките, изпитват презрение към данъчните и държат парите си под леглото или в буркан. Етнически малцинства и зъболекари.

Затова албанецът със закусвалните звучеше добре. Ако Клемънт въобще успееше да се добере до него и да го проучи. Междувременно се налагаше да зачеркне смотания консултант от списъка, но реши да използва апартамента му, за да си почине и да се запознае с фините неща в живота. Да пие от уискито „Чивас“ на Дел, да гледа телевизия и да се радва на гледката от двадесет и петия етаж в града на двигателите. Леле, боже!

Река Детройт приличаше на всяка друга река в голям град. Овехтели промишлени сгради и складове очертаваха брега, товарни кораби и танкери минаваха по нея, виждаше се и Уиндзор, който не изглеждаше по-забавен от Молайн, Илинойс, с изключение на гигантската светеща реклама на „Кънейдиън клъб“ над фабриката.

Но внезапно, когато Клемънт насочи поглед надясно, видя масивните сгради от тъмно стъкло на Ренесансовия център. Пет кули, най-високата от които над двеста метра, се издигаха като величествени паметници над центъра на града. От тях нататък брегът на реката беше почистен, очертан със семпли парапети от цимент и модерни структури, които напомняха на Клемънт за Канзас или Синсинати — вече всички строяха новите търговски центрове и стадиони там, където човек можеше да ги види. (Дори в Лоутън бяха започнали да строят модернистичен нов търговски център тъкмо преди да ги удари ужасното торнадо, което вдигна майката на Клемънт, тичаща към мазето, и я отнесе някъде без да остави следа.) Клемънт насочи погледа си към центъра на града и после на север. Погледна към многобройните паркинги, които приличаха на незасяти ниви сред старите сгради от двайсетте години, после към Гръцкия квартал, сгушен долу — почти усещаше миризмата на чесън, после към девететажното полицейско управление — голямо и грозно, към елегантната сграда на съда, където веднъж се бяха опитали да заковат задника на Клемънт, но се провалиха. Клемънт обичаше гледки от високи места след годините в равнините на Оклахома, където небето сякаш те притискаше. Всъщност небето си беше същото, но тук не беше покрито с влажни облаци и изглеждаше много по-високо. Клемънт погледна към него и се зачуди дали майка му лети някъде из космоса.

Санди остана при албанеца цяла нощ и се прибра в апартамента около обед. Нямаше търпение да разкаже на Клемънт за всички чудеса — тайната врата и скритата в мазето стая.

А какво правеше Клемънт? Четеше вестник. Нещо, което никога не правеше. Седеше на канапето по шортите си от „Хайнс“, почесваше червеникавите косми по гърдите си и лениво попипваше чатала си, наведен над отворения вестник. Устните му помръдваха безмълвно, докато четеше.

— Четеш вестник?

Клемънт дори не вдигна поглед. В момента чешеше ярката синьо-червена татуировка на дясната си ръка, която изобразяваше гроб с надпис „В памет на мама“.

— Хей! — извика Санди.

Дяволите го взели. Санди влезе в спалнята и смени копринената риза и панталона със зелени сатенени шорти и фланелка с надпис „Сидър Пойнт, Сандъски“. Изглеждаше на около седемнайсет години, червеникаворусо дребосъче с лунички и щръкнали малки гърди. Нещо като женска версия на Клемънт, но много по-хубава. На пръв поглед не изглеждаше от онзи тип жени, които един консултант по мениджмънт би допуснал в стилния си апартамент. Но човек трябваше да погледне отново и да види закачливостта в очите й. Тази закачливост оставяше у мъжа чувството, че ако Санди пожелае, би могла да го върне в младостта му и да го заведе на места, където никога не е бил.

Когато се върна във всекидневната, тя опита отново.

— Все още ли четеш вестника?

Можеше да се обзаложи, че е така. Клемънт препрочиташе всяка дума и се чудеше как, по дяволите, не бе познал съдията снощи. Лицето с малките мустачки, като на танцьор на танго, го гледаше вторачено от първа страница. Клемънт беше убил съдия Алвин Гай, но нямаше с какво да го докаже. Ако за убийството на дребния мръсник нямаше парична награда, трябваше да му дадат поне медал.

Санди Стантън заговори отново:

— Видях тайната стая и малкия сейф, с който толкова се гордее. Струва ми се, че ние с теб можем да го вдигнем, без да се страхуваме, че ще получим херния. Беше доста странно. Имам предвид стаята със сгъваемите кушетки и хладилника. Една малка стаичка, пълна с консервирани храни… Хей, не ме ли слушаш?