Элмор Леонард - Първобитен град

Клемънт се облегна на канапето, разкривайки двете сини птици, татуирани върху снежнобелите му гърди. Когато се срещнаха за първи път в една дискотека преди три години и половина, Клемънт каза на Санди:

— Искаш ли да видиш птиците ми?

После разкопча ризата си, за да й ги покаже. След това попита:

— Искаш ли да видиш пилето ми?

Санди отговори утвърдително и той извади ризата от панталона си и й показа пъпа в средата на плоския си корем.

Санди каза:

— Не виждам никакво пиле.

Клемънт отговори:

— Избеляло е. Останал е само задникът му.

Клемънт кимна към снимката във вестника.

— Знаеш ли кой е този? — попита той.

— Май съм го виждала — отговори тя.

Санди прочете огромното заглавие, което гласеше: „Съдия Гай убит“, после отмести поглед от усмихнатата снимка към намръщеното лице на Клемънт. Зачуди се защо ли пък му пукаше на Клемънт за съдията и търсейки отговора, каза:

— Не е възможно да е бил твой приятел. Защо го приемаш толкова тежко?

Мълчание.

Охо!

Санди продължи:

— Ей, престани да си гризеш ноктите. Искаш ли да ми разкажеш нещо, или е по-добре да не знам?

Клемънт попита:

— Не мислиш ли, че трябва да има награда за дребния шибаняк? Награда, която човек би могъл да потърси?

— Кой да я потърси?

Санди зачака, докато Клемънт гризеше нокътя на средния пръст на лявата си ръка, също като малко момченце, наблюдаващо как баща му преглежда бележника му.

— Знаеш ли колко души биха платили истински пари, за да се свърши тази работа? — попита Клемънт. — Господи!

— Вероятно някой все пак е платил.

— Не. Беше свършено безплатно. По дяволите!

— Ох, мамка му — изохка Санди, леко притеснена. — Не ми казвай повече.

Санди беше в кухнята, а Клемънт все още се чешеше и гризеше ноктите си, вторачен в ухиления бивш съдия, когато се обади пазачът от фоайето. Той беше възрастен цветнокож, с когото Санди обичаше да се шегува. Наричаше го Карлтън Портиера. Днес обаче тонът му беше сериозен. Санди влезе във всекидневната.

— Май са дошли да ти връчат медала — каза тя.

Клемънт дори не беше чул звънеца. Сега вдигна поглед нагоре.

— Кой е? — попита той.

— Полицията — отговори Санди.

Реймънд се обърна към Уендъл Робинсън и попита:

— Искаш ли да си добрият?

— Не, ти бъди добрият — отговори Уендъл. — Достатъчно изморен и раздразнителен съм, за да изиграя естествено ролята на лошия, ако това се наложи.

— От какво си изморен? — попита Реймънд.

Не получи отговор. Вратата се отвори и едно момиче в сатенени шорти и фланелка с надпис „Сидър Пойнт“ ги погледна с невинни очи. Реймънд показа значката си.

— Как сте? — запита той. — Аз съм лейтенант Реймънд Круз от полицията на Детройт. Това е сержант Робинсън. Научихме… човекът долу ни каза, че името ви е Санди Стантън.

Реймънд говореше дружелюбно, почти усмихнато. Момичето кимна, но продължи да гледа предпазливо.

— Портиерът ни каза, че господин Уиймс е вън от града — продължи Реймънд.

Момичето се посъживи.

— А, вие търсите Дел — каза то.

— Точно така, Санди. Той вън от града ли е? — попита Реймънд.

— Да, по работа. Мисля, че отиде някъде в Калифорния.

— Имаш ли нещо против да влезем вътре?

— Знам, че звучи банално — каза Санди, сякаш й бе неприятно да говори на тази тема, — но имате ли заповед за обиск?

— Заповед ли? За какво? — попита Реймънд. — Не търсим нищо. Просто искаме да ви разпитаме за господин Уиймс.

Санди въздъхна и им направи място да минат. Забеляза как двете ченгета, бялото в тъмен костюм, а чернокожото в светлосив, огледаха затворените врати в коридора, докато отиваха към всекидневната. Когато влязоха вътре, бялото ченге продължи да се оглежда, а черното отиде направо до прозореца, както правеха всички, за да погледне към реката и града. Панорамата беше великолепна този следобед. Слънцето огряваше отзад Ренесансовия център и придаваше на стъклените кули вид на издялани от черен мрамор.

Реймънд не се впечатли от цветовете в стаята: зелено, сиво и черно с много хром. Мястото му напомняше за адвокатска кантора. Той каза:

— Научих, че вие сте закарала господин Уиймс до летището.

— Онзи ден — потвърди Санди. — Какво искате от него?

— С неговата кола ли го закарахте?

— Да. Защо?

— „Буик Ривиера“, регистрационен номер ПИХ-546?

— Не знам номера.

— С какво си изкарвате прехраната, Санди?

— Имате предвид, когато работя? Обслужвам бара и масите.