Элмор Леонард - Първобитен град

— А, между другото, виждала ли сте Клемънт Мансел напоследък?

Все едно напълно непознат човек се бе приближил към нея и бе казал името й. Санди не можеше да повярва. Огледа отново бялото ченге. Беше сигурна, че никога преди не го е виждала. Нямаше начин да знае нещо за нея. Тя се почувства разголена и уязвима. Нямаше място, където да се скрие. Нямаше начин да върне лентата и да се подготви за въпроса.

— Кой? — все пак попита тя.

— Клемънт Мансел — отговори Реймънд. — Не е ли ваш стар приятел?

— А, познавате ли го? — отвърна Санди. — Да, струва ми се, че си спомням името.

Реймънд извади визитна картичка от джоба си. Подаде й я и каза:

— Ако го видите, кажете му да ми звънне.

После ченгетата й благодариха и си тръгнаха.

В асансьора Уендъл каза:

— Клемънт Мансел. Изреди ми целия Разрушителен екип и остави най-добрия за накрая. Не мога да би обясня как забравих за него.

Реймънд наблюдаваше смяната на светлинните за етажите.

— Май не трябваше да правя това — каза той.

— Кое? Да я попиташ за него? Всички грешим понякога.

— Ако е бил Мансел, искам той да знае за мен. Не искам да побегне, а само да се замисли по въпроса. Разбираш ли какво имам предвид?

— Той може да си е в Оклахома и въобще да не е идвал тук.

— Да, може и да е в Оклахома — съгласи се Реймънд.

Погледът му изостави номерата на етажите, когато вратата на асансьора се отвори. Полицаите прекосиха фоайето и се приближиха към портиера, зад когото се виждаше стена от телевизионни монитори. Реймънд го изчака да вдигне поглед към тях.

— Не ни съобщихте, че при госпожица Стантън от двадесет и петия етаж има човек — каза Реймънд.

— Не ме попитахте — отговори портиерът.

Уендъл се намеси:

— Откога той живее при нея, чичо?

Чернокожият мъж на средна възраст, облечен в униформено сако, погледна към младия, елегантен чернокож в светлосив костюм.

— Откога кой живее при нея?

— Мамка му — изруга Уендъл. — Дотук бяхме.

Веднъж Клемънт бе прегазен от влак и оживя. Беше товарният влак Чесапийк — Охайо, с тридесет и три вагона, два мотора и служебен вагон.

Клемънт беше с едно момиче. Чакаха на прелеза в град Редфорд. Червеният светофар проблясваше, а раираната бариера препречваше пътя. Клемънт излезе от колата и застана на релсите с гръб към фаровете на влака, който се приближаваше към него със седемдесет километра в час. Да, беше леко друсан, но не прекалено много. Готвеше се да скочи от релсите в последната секунда, обърнат с гръб към влака. Погледна към колата и видя лицето на момичето през предното стъкло. Очите й сякаш щяха да изскочат. Тогава Клемънт си промени решението и легна между релсите. Машинистът го забеляза и дръпна аварийната спирачка, но не навреме. Двадесет и един вагона преминаха над Клемънт, преди влакът да спре и той да изпълзи изпод двадесет и втория. Машинистът, Харълд Хауъл от „Гранд Рапидс“ каза:

— За такова нещо просто няма извинение.

Клемънт бе заведен в градската болница, където почистиха издрания му гръб и го освободиха. По време на разпита в полицията на Редфорд попита:

— Да не би да съм нарушил закона? Покажете ми къде пише, че не мога да легна пред влака, ако искам?

Клемънт каза, че това преживяване е било подготовка за страшните моменти в живота, при които затягаш и мускулите на сфинктера си. След като си лежал пред товарен влак, можеш да си лежиш спокойно в леглото по бельо, докато две ченгета са в съседната стая и разпитват за определен черен буик, и докато зловещ на вид „Валтер 38“ е скрит наблизо в този момент, без да се тревожиш, че ще се изпуснеш в гащите.

Той обясни на Санди, че както е можел да се махне от пътя на влака, така и сега е наясно, че има време да обмисли ситуацията и да се отърве от оръжието (макар да му беше неприятно да го прави), преди ченгетата да се върнат със заповед за обиск или да приберат колата. Той се възхищаваше от ограниченията, наложени на ченгетата в наши дни. Не можеха да отварят вратите на спалните или да влизат в чуждите коли без да имат заповед за обиск. Ченгетата трябваше да спазват правилата, защото в противен случай не възприемаха доказателствата им в съда. Това даваше определено предимство на Клемънт. Можеше да им се хили в лицето и да ги дразни, защото знаеше, че трябва да уважават гражданските му права.

Но кой, по дяволите, беше лейтенант Реймънд Круз? Клемънт разгледа визитната му картичка, после погледна през прозореца към сградата на полицейското управление.